(SHINee) Тик - Так
+2
lena11
Agent Deer
6 posters
Страница 1 от 1
(SHINee) Тик - Так
Жанр: драма, драма и пак драма.
Главни герои: Lee JinKi / Onew (SHINee)
Поддържащи герои: Choi MinHo (SHINee)
Резюме: -
Предупреждение* -
Дата на публикуване на първа глава: 02. 09. 2015
____________________________________________________
И малко думи от мен. Това е шота за sadreamer и страшно много се надявам да ѝ хареса, на останалите, които се навият да го прочетат също. Съжалявам, че е толкова кратко, но не можах да измисля друго и дано съм уцелила точно това, което ти се чете на теб... През цялото време докато писах шота слушах солото на Лео "Words to say" и точно тази песен ми даде муза, така че ако ти хареса можеш да ѝ бъдеш благодарна, а ако ли не - имаш пълното право да виниш мен... Та сега стига толкова, надявам се да ви хареса!
"- В сърцето ти има черна дупка, разбираш ли? Черна дупка, която никой и нищо не може да запълни. Дори любовта... Дори аз... Съжалявам... – напусна стаята. Просто ей – така. Отново ме остави сам с цялата болка и целия товар в сърцето ми. А стрелките на часовника продължаваха все тъй безспирно да вървят. Моля те спри ги! Махни ги! Накарай ги да спрат! Нека върнат времето назад! Нека застинат и никога вече не се събудят… Нямаше кой да чуе виковете ми… Нямаше кой да сподели мъките… Защото отново бях… САМ!"
Джинки прочете написаното. Отново. Отново. И отново. Не му хареса. Никога не му харесваше, но сега бе повече от възмутен от себе си. Защо ли продължаваше да се занимава с подобни глупости? Затвори дневника и го постави на масата, надигайки се бавно от дивана. Застана до прозореца, облягайки глава на стъклото. Навън валеше. Вече трети пореден ден. Джинки въздъхна и направи гримаса, показваща отвращение. Когато мразеше нещо, го правеше с цялото си сърце. А той ненавиждаше дъжда. Още от малък, когато се наложи да виси в гробищата, заради проклетите му родители, които изведнъж решиха да го оставят без дори да се сбогуват. Но не го болеше. Или поне си мислеше така.
Сам.
Тази дума за него бе толкова нормална. Самотата му бе толкова позната. Въпреки, че имаше някой до себе си. Въпреки, че обичаше и беше обичан. Чувстваше се....
Сам.
Макар и да не го признаваше изпитваше болка. Фалшиви усмивки, милион лъжи, красиво лице, криещо толкова грозота, колкото грозен и отвратителен бе светът, отнел му щастието.
Спомни си. Деня, в който го видя за първи път.
"Здравей, ти си И Джинки нали?" бе го попитал той. Джинки си спомни с какво любопитство се взираше в него. Защо някой като него иска да говори с хлапак като мен - бе си помислил тогава. Но въпреки страха, който незнайно от къде се зароди в него, той кимна леко. Другия се усмихна широко и ако до сега бе красив, сега можеше да се оприличи с ангел! След което подаде ръката си, а Джинки я стисна внимателно. "Аз съм Мино. Нека бъдем приятели, а?"
И от там започна всичко. Уж просто приятелство, но Джинки се влюби. После всичко бе прекрасно. Живееха щастливо, на лицата им грееха огромни, истински усмивки. Джинки бе излекувал раните си, напълно забравил за самотата и болката. Всеки един миг бе незаменим спомен. Всеки един миг беше щастлив. Дори най – малкото нещо беше толкова красиво. Джинки се почувства жив. За пръв път от години. Жив. Вече имаше причина да диша. Вече имаше някой, с който да споделя мрачните нощи. Вече не плачеше. Мино също го обичаше, или поне той мислеше така...
Изведнъж обаче нещо се пречупи. Не знаеше причината, но виждаше, че нещата вече не са такива, каквито бяха преди. Мино се бе отдалечил. Мино, за който би дал живота си изведнъж се отдалечи. Бяха заедно. Всеки ден, всяка вечер, но сякаш огромна пропаст ги делеше. Толкова близо, но и толкова далеч. А Джинки все още го обичаше силно. Толкова силно, че месеци наред се бори с болката, опитвайки се да извади пирона забил се в сърцето му и да спре кървавите сълзи. Над душата му бе надвиснал мрачен облак. Точно като тези, които изливаха върху града собствените си болка и страдания.
Усмихна се горчиво. Поне те имаха някой, с който да споделят болката си. Докато той бе съвсем сам.
Извърна глава и погледна старинния стенен часовник, който Мино бе купил преди време. Тринадесет часа и двадесет минути. Той щеше да се прибере съвсем скоро. Джинки нямаше търпение да го види. Да, точно толкова го обичаше. Толкова, че да го чака. Толкова, че да се опитва да си върне миналото, макар че отлично знаеше – всичко е загубено. Сърцето му се свиваше болезнено, при всички тези щастливи спомени, които един по един бавно изплуваха на повърхността. От очите му капеха сълзи, но той не си направи труда да ги удържи. Нямаше смисъл. Все пак никой нямаше да го види, а дори и да го видят няма да се опитат да ги спрат. Щяха да го оставят, да му се присмеят, да го подиграят… Както винаги. Познаваше хората много добре. За него, те бяха жалки същества, мислещи единствено за себе си, за собствените си грижи. Толкова погълнати от егото и самолюбието си, че не виждат страданията и истинската болка. Джинки бе убеден, че някой ден ще бъде като тях. Някой ден, няма да го е грижа за нищо. Някой ден просто ще бъде егоист и ще мисли единствено за себе си и собствените си нужди. Някой ден… Ще стане човекът, който винаги е искал да бъде. Някой ден ще бъде повече от писател с два издадени романа. Някой ден…
Отново погледна часовника. Шестнадесет часа и петдесет минути. Нима бе плакал толкова дълго? Нова въздишка се откъсна от устните му. Навън все още валеше. Отдели главата си от прозореца и се върна на дивана, взимайки дневника със записките си. Отвори на случайна страница и започна да чете написаното. „Двадесет и трети ноември. Той плачеше, света плачеше. Молеше се. Молеше се на Бог, молеше се на любовта си. Моля ви, моля ви избавете ме от мъките ми. Зашийте раните, убийте ме, спрете страданията ми – казваше им той. Никой не му помогна. Никой не го чу. Никой не го избави. И защо да го прави? Хората са толкова слепи за болката на другите. Забавно е да гледаш как някой страда, нали? Така съвестта ти се успокоява. Знаеш, че има някой по – жалък от теб! Но всъщност грешиш…“ Джинки затвори дневника и го остави отново на масата. Прокара ръка през косата си и затвори за миг очи. Мино трябваше вече да е тук.
Миг по – късно очите му отново потърсиха часовника. Седемнадесет часа и петнадесет минути. Мино все още го нямаше. Едно съмнение започна да се прокрадва у Джинки, но той реши да го игнорира. Нямаше как да е това. Тревогата зае централно място в душата му. Ами ако му се бе случило нещо лошо?
Тик – так. Тик – так. Тик – так.
Стрелките на часовника продължаваха да вървят. Времето продължаваше да тече. Джинки имаше чувството, че полудява. Преди този звук го успокояваше и го караше да се отпусне. Но сега… Сега искаше да счупи часовника и да го накара да спре! В главата му се въртеше само името на любимия му. Мино, Мино, Мино, Мино, смърт, болка, избавление, Мино, смърт, Мино, избавление… Разтърси силно глава, учудвайки се на собствените си мисли.
Главата му механично се извърна към часовника. Точно осемнадесет часа. Навън дъжда продължаваше да се сипе с цялата си мощност. Сърцето му заби бързо. Този звук го подлудяваше!
- Моля те спри… Спри, моля те! Нека времето спре! Накарай го да спре! – извика с все сили, събаряйки всички предмети от масата. Приближи се до часовника и с треперещи ръце го изтръгна от земята, запращайки го с все сили на земята. Старите изгнили дъски се разпиляха по земята, а няколко парченца стъкло се забиха болезнено в босите му крака.
Стрелките замръзнаха. Осемнадесет часа и десет минути. Тиктакането спря. А страховете му се оказаха реалност. Мино го бе напуснал. Джинки отстъпи няколко крачки назад и залитайки се стовари на земята, гледайки уплашено към мястото, където преди минути бе часовника. Какво бе направил? Стрелките застинаха, но времето продължаваше да тече. Сълзите отново изпълниха очите му и той отново им даде свобода. Плачеше, хлипаше, крещеше, умираше вътрешно.
Тик – так. Тик – так. Тик – так.
Джинки се огледа панирано. Часовникът бе счупен, но отново можеше да чуе звуците. Как?
Обхвана с ръце коленете си, ридаейки с все сила. Раните му отново се бяха отворили, по – големи и нелечими от всякога. Болеше го. Болеше го ужасно много.
Отново се огледа. Опита да запуши ушите си, но звукът не спираше. Сякаш му показваше колко нищожен и слаб е. Сякаш му показваше колко голям грешник е. Сякаш го укоряваше за всеки един избор. Сякаш му се подиграваше. Джинки умираше. Умираше в агония. Виковете му огласяваха цялата къща, но някой не го чуваше. Никой не идваше да му помогне. И защо? Защо им е да помагат на едно нищожество? На твар, която бе на една крачка от смъртта.
Затвори очи, а когато отново ги отвори извика от ужас. Стените се приближаваха. Искаха да го смачкат, да го унищожат. Като хлебарка. Безполезно, вредно и никому нужно насекомо. Това бе той. Оглеждаше се на всички страни, но стените не спираха да се приближават. Сърцето му биеше по – бързо от всякога, ръцете и краката му трепереха. По челото му избиваха капки студена пот. Зачервените от сълзи очи, разширени от уплаха, продължаваха да обикалят из стаята. От устата му се сипеха хиляди неразбираеми думи. Душата му кървеше. Раната бе толкова прясна и сякаш посипана със сол. Болеше го, измъчваше го, караше го да съжалява. А звуците не спираха, дори напротив. С всяко приближаване на стените ставаха все по – силни и по – укорителни.
Свил се на топка, Джинки легна на пода, тресейки се от страх. Цялото му тяло трепереше като лист. Отвън се чу гръм и ярка светлина освети небето. Стените бяха на милиметри от треперещото му тяло, когато изведнъж, само за секунди, всичко спря. Ръцете, които притискаха сърцето му и правеха жалки опити да спрат болката бавно се отпуснаха. Тялото му спря да трепери. Сърцето му спря да бие. А от далеч се чуваше тихото: тик – так, тик – так… И Джинки вече не бе сред живите…
На следващата сутрин телефона не спря да звъни. От болницата го търсеха, за да му съобщят, че Мино бе претърпял инцидент предишната нощ и бе починал в линейката на път за болницата. Но нямаше кой да вдигне. Тялото на Джинки все още бе на пода в хола. Той спеше. Спокоен, вечен сън. Лицето му беше бледо като платно, но спокойно и някак неземно красиво… Кой знае кога ще отрият трупа му… Все пак никой не се интересуваше от него. Никога не сбъдна мечтата си. Никога не се превърна във велик писател. Никога не стана егоиста, който искаше да бъде. Бе допуснал безброй грешки в жалкия си живот. Но, не… Не си мислете, че намерил душата на Мино и заживели заедно завинаги в отвъдното. Това става само в детските приказки! Душите им никога не се срещнаха, вечно страдащи, защото… съдбата отдавна ги бе разделила.
Болката отново остана единствения спътник за измъчената душа на Джинки, а някъде долу времето продължаваше да тече, заедно със стрелките на часовника и вечния звук: Тик – так, тик – так, тик – так…
__________________________
Е, това беше хддд. Наистина се надявам да ви хареса и моля да ме извините ако има грешки. Уж прегледах добре и редактирах, обаче нищо чудно да съм изпуснала някоя хдд
Главни герои: Lee JinKi / Onew (SHINee)
Поддържащи герои: Choi MinHo (SHINee)
Резюме: -
Предупреждение* -
Дата на публикуване на първа глава: 02. 09. 2015
____________________________________________________
И малко думи от мен. Това е шота за sadreamer и страшно много се надявам да ѝ хареса, на останалите, които се навият да го прочетат също. Съжалявам, че е толкова кратко, но не можах да измисля друго и дано съм уцелила точно това, което ти се чете на теб... През цялото време докато писах шота слушах солото на Лео "Words to say" и точно тази песен ми даде муза, така че ако ти хареса можеш да ѝ бъдеш благодарна, а ако ли не - имаш пълното право да виниш мен... Та сега стига толкова, надявам се да ви хареса!
ТИК - ТАК
"- В сърцето ти има черна дупка, разбираш ли? Черна дупка, която никой и нищо не може да запълни. Дори любовта... Дори аз... Съжалявам... – напусна стаята. Просто ей – така. Отново ме остави сам с цялата болка и целия товар в сърцето ми. А стрелките на часовника продължаваха все тъй безспирно да вървят. Моля те спри ги! Махни ги! Накарай ги да спрат! Нека върнат времето назад! Нека застинат и никога вече не се събудят… Нямаше кой да чуе виковете ми… Нямаше кой да сподели мъките… Защото отново бях… САМ!"
Джинки прочете написаното. Отново. Отново. И отново. Не му хареса. Никога не му харесваше, но сега бе повече от възмутен от себе си. Защо ли продължаваше да се занимава с подобни глупости? Затвори дневника и го постави на масата, надигайки се бавно от дивана. Застана до прозореца, облягайки глава на стъклото. Навън валеше. Вече трети пореден ден. Джинки въздъхна и направи гримаса, показваща отвращение. Когато мразеше нещо, го правеше с цялото си сърце. А той ненавиждаше дъжда. Още от малък, когато се наложи да виси в гробищата, заради проклетите му родители, които изведнъж решиха да го оставят без дори да се сбогуват. Но не го болеше. Или поне си мислеше така.
Сам.
Тази дума за него бе толкова нормална. Самотата му бе толкова позната. Въпреки, че имаше някой до себе си. Въпреки, че обичаше и беше обичан. Чувстваше се....
Сам.
Макар и да не го признаваше изпитваше болка. Фалшиви усмивки, милион лъжи, красиво лице, криещо толкова грозота, колкото грозен и отвратителен бе светът, отнел му щастието.
Спомни си. Деня, в който го видя за първи път.
"Здравей, ти си И Джинки нали?" бе го попитал той. Джинки си спомни с какво любопитство се взираше в него. Защо някой като него иска да говори с хлапак като мен - бе си помислил тогава. Но въпреки страха, който незнайно от къде се зароди в него, той кимна леко. Другия се усмихна широко и ако до сега бе красив, сега можеше да се оприличи с ангел! След което подаде ръката си, а Джинки я стисна внимателно. "Аз съм Мино. Нека бъдем приятели, а?"
И от там започна всичко. Уж просто приятелство, но Джинки се влюби. После всичко бе прекрасно. Живееха щастливо, на лицата им грееха огромни, истински усмивки. Джинки бе излекувал раните си, напълно забравил за самотата и болката. Всеки един миг бе незаменим спомен. Всеки един миг беше щастлив. Дори най – малкото нещо беше толкова красиво. Джинки се почувства жив. За пръв път от години. Жив. Вече имаше причина да диша. Вече имаше някой, с който да споделя мрачните нощи. Вече не плачеше. Мино също го обичаше, или поне той мислеше така...
Изведнъж обаче нещо се пречупи. Не знаеше причината, но виждаше, че нещата вече не са такива, каквито бяха преди. Мино се бе отдалечил. Мино, за който би дал живота си изведнъж се отдалечи. Бяха заедно. Всеки ден, всяка вечер, но сякаш огромна пропаст ги делеше. Толкова близо, но и толкова далеч. А Джинки все още го обичаше силно. Толкова силно, че месеци наред се бори с болката, опитвайки се да извади пирона забил се в сърцето му и да спре кървавите сълзи. Над душата му бе надвиснал мрачен облак. Точно като тези, които изливаха върху града собствените си болка и страдания.
Усмихна се горчиво. Поне те имаха някой, с който да споделят болката си. Докато той бе съвсем сам.
Извърна глава и погледна старинния стенен часовник, който Мино бе купил преди време. Тринадесет часа и двадесет минути. Той щеше да се прибере съвсем скоро. Джинки нямаше търпение да го види. Да, точно толкова го обичаше. Толкова, че да го чака. Толкова, че да се опитва да си върне миналото, макар че отлично знаеше – всичко е загубено. Сърцето му се свиваше болезнено, при всички тези щастливи спомени, които един по един бавно изплуваха на повърхността. От очите му капеха сълзи, но той не си направи труда да ги удържи. Нямаше смисъл. Все пак никой нямаше да го види, а дори и да го видят няма да се опитат да ги спрат. Щяха да го оставят, да му се присмеят, да го подиграят… Както винаги. Познаваше хората много добре. За него, те бяха жалки същества, мислещи единствено за себе си, за собствените си грижи. Толкова погълнати от егото и самолюбието си, че не виждат страданията и истинската болка. Джинки бе убеден, че някой ден ще бъде като тях. Някой ден, няма да го е грижа за нищо. Някой ден просто ще бъде егоист и ще мисли единствено за себе си и собствените си нужди. Някой ден… Ще стане човекът, който винаги е искал да бъде. Някой ден ще бъде повече от писател с два издадени романа. Някой ден…
Отново погледна часовника. Шестнадесет часа и петдесет минути. Нима бе плакал толкова дълго? Нова въздишка се откъсна от устните му. Навън все още валеше. Отдели главата си от прозореца и се върна на дивана, взимайки дневника със записките си. Отвори на случайна страница и започна да чете написаното. „Двадесет и трети ноември. Той плачеше, света плачеше. Молеше се. Молеше се на Бог, молеше се на любовта си. Моля ви, моля ви избавете ме от мъките ми. Зашийте раните, убийте ме, спрете страданията ми – казваше им той. Никой не му помогна. Никой не го чу. Никой не го избави. И защо да го прави? Хората са толкова слепи за болката на другите. Забавно е да гледаш как някой страда, нали? Така съвестта ти се успокоява. Знаеш, че има някой по – жалък от теб! Но всъщност грешиш…“ Джинки затвори дневника и го остави отново на масата. Прокара ръка през косата си и затвори за миг очи. Мино трябваше вече да е тук.
Миг по – късно очите му отново потърсиха часовника. Седемнадесет часа и петнадесет минути. Мино все още го нямаше. Едно съмнение започна да се прокрадва у Джинки, но той реши да го игнорира. Нямаше как да е това. Тревогата зае централно място в душата му. Ами ако му се бе случило нещо лошо?
Тик – так. Тик – так. Тик – так.
Стрелките на часовника продължаваха да вървят. Времето продължаваше да тече. Джинки имаше чувството, че полудява. Преди този звук го успокояваше и го караше да се отпусне. Но сега… Сега искаше да счупи часовника и да го накара да спре! В главата му се въртеше само името на любимия му. Мино, Мино, Мино, Мино, смърт, болка, избавление, Мино, смърт, Мино, избавление… Разтърси силно глава, учудвайки се на собствените си мисли.
Главата му механично се извърна към часовника. Точно осемнадесет часа. Навън дъжда продължаваше да се сипе с цялата си мощност. Сърцето му заби бързо. Този звук го подлудяваше!
- Моля те спри… Спри, моля те! Нека времето спре! Накарай го да спре! – извика с все сили, събаряйки всички предмети от масата. Приближи се до часовника и с треперещи ръце го изтръгна от земята, запращайки го с все сили на земята. Старите изгнили дъски се разпиляха по земята, а няколко парченца стъкло се забиха болезнено в босите му крака.
Стрелките замръзнаха. Осемнадесет часа и десет минути. Тиктакането спря. А страховете му се оказаха реалност. Мино го бе напуснал. Джинки отстъпи няколко крачки назад и залитайки се стовари на земята, гледайки уплашено към мястото, където преди минути бе часовника. Какво бе направил? Стрелките застинаха, но времето продължаваше да тече. Сълзите отново изпълниха очите му и той отново им даде свобода. Плачеше, хлипаше, крещеше, умираше вътрешно.
Тик – так. Тик – так. Тик – так.
Джинки се огледа панирано. Часовникът бе счупен, но отново можеше да чуе звуците. Как?
Обхвана с ръце коленете си, ридаейки с все сила. Раните му отново се бяха отворили, по – големи и нелечими от всякога. Болеше го. Болеше го ужасно много.
Отново се огледа. Опита да запуши ушите си, но звукът не спираше. Сякаш му показваше колко нищожен и слаб е. Сякаш му показваше колко голям грешник е. Сякаш го укоряваше за всеки един избор. Сякаш му се подиграваше. Джинки умираше. Умираше в агония. Виковете му огласяваха цялата къща, но някой не го чуваше. Никой не идваше да му помогне. И защо? Защо им е да помагат на едно нищожество? На твар, която бе на една крачка от смъртта.
Затвори очи, а когато отново ги отвори извика от ужас. Стените се приближаваха. Искаха да го смачкат, да го унищожат. Като хлебарка. Безполезно, вредно и никому нужно насекомо. Това бе той. Оглеждаше се на всички страни, но стените не спираха да се приближават. Сърцето му биеше по – бързо от всякога, ръцете и краката му трепереха. По челото му избиваха капки студена пот. Зачервените от сълзи очи, разширени от уплаха, продължаваха да обикалят из стаята. От устата му се сипеха хиляди неразбираеми думи. Душата му кървеше. Раната бе толкова прясна и сякаш посипана със сол. Болеше го, измъчваше го, караше го да съжалява. А звуците не спираха, дори напротив. С всяко приближаване на стените ставаха все по – силни и по – укорителни.
Свил се на топка, Джинки легна на пода, тресейки се от страх. Цялото му тяло трепереше като лист. Отвън се чу гръм и ярка светлина освети небето. Стените бяха на милиметри от треперещото му тяло, когато изведнъж, само за секунди, всичко спря. Ръцете, които притискаха сърцето му и правеха жалки опити да спрат болката бавно се отпуснаха. Тялото му спря да трепери. Сърцето му спря да бие. А от далеч се чуваше тихото: тик – так, тик – так… И Джинки вече не бе сред живите…
На следващата сутрин телефона не спря да звъни. От болницата го търсеха, за да му съобщят, че Мино бе претърпял инцидент предишната нощ и бе починал в линейката на път за болницата. Но нямаше кой да вдигне. Тялото на Джинки все още бе на пода в хола. Той спеше. Спокоен, вечен сън. Лицето му беше бледо като платно, но спокойно и някак неземно красиво… Кой знае кога ще отрият трупа му… Все пак никой не се интересуваше от него. Никога не сбъдна мечтата си. Никога не се превърна във велик писател. Никога не стана егоиста, който искаше да бъде. Бе допуснал безброй грешки в жалкия си живот. Но, не… Не си мислете, че намерил душата на Мино и заживели заедно завинаги в отвъдното. Това става само в детските приказки! Душите им никога не се срещнаха, вечно страдащи, защото… съдбата отдавна ги бе разделила.
Болката отново остана единствения спътник за измъчената душа на Джинки, а някъде долу времето продължаваше да тече, заедно със стрелките на часовника и вечния звук: Тик – так, тик – так, тик – так…
__________________________
Е, това беше хддд. Наистина се надявам да ви хареса и моля да ме извините ако има грешки. Уж прегледах добре и редактирах, обаче нищо чудно да съм изпуснала някоя хдд
Последната промяна е направена от Agent Deer на Сря Сеп 02, 2015 3:50 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Agent Deer- VIP
-
Брой мнения : 396
Точки : 566
Join date : 12.03.2014
Години : 25
Re: (SHINee) Тик - Так
Уааааааааааааау! Нямам думи.. Оню така е описан, че спокойно може да го изкараш психопат. Наистина ми харесва писането ти. ^^ Доста трагична 'история'.. Продължавай да пишеш така прекрасно. ~
lena11-
Брой мнения : 46
Точки : 134
Join date : 01.07.2015
Години : 21
Местожителство : Плевен
Re: (SHINee) Тик - Так
Първо, ужасно благодаря, че си го написала. Наистина го оценявам. И си налучкала точно нещото, което ми се четеше. Болезнено и оставящото те с горчив вкус в устата. Много ми хареса как си описала Оню като нереализиран писател и човек, съпровождан често от самотата. Мислех си, че Мино го е изоставил и края наистина ме изненада, но това си поисках, нали? Опитах се да си пусна песента на Лео, но интернета ми е малко гаден, но обещавам, че ще я чуя в мига, в който имам възможност. Прекрасен шот и благодаря отново!!
sadreamer- VIP
-
Брой мнения : 1161
Точки : 691
Join date : 03.08.2014
Години : 33
Re: (SHINee) Тик - Так
Уааа, наистина се радвам, че ти е харесало. От наистина дълго време не съм писала нищо със Шайни и сега, да си призная, ми беше малко трудно. Но се опитвах да извлека максималното от гадното ми настроение и го смесих със хилядите емоции, които изведнъж ме връхлитат чуя ли песента. И пак се разприказвах... хддд Наистина се радвам, че писах това, а още повече, че на теб ти е харесало. А и няма нужда от благодарности! Ти си един от любимите ми автори тук и всъщност аз ти благодаря, защото ако не бях написала това, нямаше да се отърва от скапаното си настроение...
Agent Deer- VIP
-
Брой мнения : 396
Точки : 566
Join date : 12.03.2014
Години : 25
Re: (SHINee) Тик - Так
Ами радвам се, че съм помогнала... Kind of... хд И да понякога няма момент по – добър начин да се отървеш от дадена емоция от това да я изпишеш на лист. Получило ти се е наистина добре!
sadreamer- VIP
-
Брой мнения : 1161
Точки : 691
Join date : 03.08.2014
Години : 33
Re: (SHINee) Тик - Так
Леле това беше уникално добро. Адски ми хареса. Беше супер тъжното и наистина ми беше мн гадно като свърши. Щях са разрева. Много красиво написано
Bling`sFOX~- VIP
-
Брой мнения : 4195
Точки : 2669
Join date : 06.05.2013
Години : 30
Местожителство : Jonghyun's house >""<
Re: (SHINee) Тик - Так
И отново останах изненадана! Прочетох "Тик - Так" и ми хрумна всичко друго, но не и това, което прочетох! Драма, драма и пак драма! Помислих Оню за психопат, честно. Всичко беше толкова тъжно, почти се разплаках. Ужасно много ми харесва и аз също ти благодаря, че си го написала... А и "Words to say" ОБОЖАВАМ ТАЗИ ПЕСЕН!!! Отново - страхотен шот!
~JJ...A~- VIP
-
Брой мнения : 53
Точки : 98
Join date : 23.09.2014
Години : 25
Местожителство : In my world ...
Re: (SHINee) Тик - Так
Добре... Разрева ме. Беше уникално, разтърсващо, караше ме да поглъщам всяка следваща дума колкото мога по-бързо. Относно грешки, аз лично не успях да открия, не че съм човекът с перфектни граматика и правопис, но, ако изобщо е имало грешки, те не са фрапиращи. Беше страхотно. Благодаря ти, че си го публикувала, защото се изисква кураж да публикуваш творбата си тук, нещо, което аз нямам.
nadya_12- VIP
-
Брой мнения : 226
Точки : 812
Join date : 12.07.2015
Години : 23
Местожителство : Духом - Сеулският нощен страж, SHINee World, всъщност - Варна, морето, сините вълнии~~
Similar topics
» SHINee
» (SHINee) Lonely /завършен/
» SHINee: Часовник(завършен)
» SHINEE:Страст
» SHINEE:Да се влюбиш в звяр
» (SHINee) Lonely /завършен/
» SHINee: Часовник(завършен)
» SHINEE:Страст
» SHINEE:Да се влюбиш в звяр
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|