SHINEE:Да се влюбиш в звяр

Жанр:Romatica,drama,fantasy,action, smut
Главни герои:Kim Jonghyun x Kim Kibum {SHINEE}
Поддържащи герои:YunhoxChangmin{TVXQ} LeeJoonxSeungho{MBLQ} Leeteuk,HechulxSungmin{Super Junior}
Резюме:Kim Jonghyun е ловец на глави, но не какъв да е. Той е Звяр и преследва хората, които са виновни за това той да се превърне в такъв.А именно експериментите на компания "Sinopec" и всички замесени с нея.
    Новата му мисия обаче внезапно заема второ място, след като си купува къща и се запознава със своя привлекателен съсед Kim Kibum,който с домашно приготвени хляб и сладко,ароматно кафе и емоции,които дори не е сънувал,че може да изпитва,това сладко нещо  успява да го отвлече от задачата му.
    Но неговото минало започва да застрашава живота му, и Jong разбира, че има нещо повече от емоции…Дали ще може да изпълни мисията си и също така да опази сладкия си съсед от застигащото го минало.

Дата на публикуване на първа глава:Още не се знае
Сравнително годишно ограничение(не е абсолютно задължително да се спазва):+18


Това е първия ми фик и първи опит за по качествен смут,не знам как съм се справила,оставям това да го кажете вие.Идеята ми дойде от сериала "Красавицата и звяра",понеже си чакам новия сезон.Но това вас сигурно не ви засяга :Д..Горе-долу идеята е такава,или пък доста променена не знам какво ще се получи.Но се надявам да ви хареса.Сходството с някой друг фик,е напълно случайно.Чакам критики и коментари.Приятно четене и се извинявам за грешките.А и още нещо направила съм Jong и Kibum малко по големи от колкото са :)




 


                                                                  Да се влюбиш в звяр

ПРОЛОГ


 — Вие бяхте създадени. Създадени да дадете живота си за лабораторията и нейния борд, по всяко време, когато е считано за необходимо. Вие сте животни. Нищо повече. Вие нямате баща. Нямате майка. Имате само нас. И ние ще решим дали сте достатъчно силни, за да живеете, или да умрете.

Сънят беше безмилостен и ярък в паметта му. За това кой и какво е бил той. Спомени за учения, който обяснява процедурата, довела до създаването му.Експерименти върху млади деца,или по точно взети от родителите си още щом са се родили.

Нищо не бе спестено на незрелите същества. Те стояха седнали на пода в клетките си и гледаха записа на графиките всеки ден. А всяка нощ ги виждаха в сънищата си.

— Ти не си човек. Независимо от външния си вид, ти си животно. Едно създание. Инструмент. Инструмент за наша употреба. Никога не си въобразявай, че някога ще бъдеш нещо по-различно…

Jong се мяташе в кошмара, годините на кръв и смърт преминаваха през съзнанието му. Можеше да усети ударите на камшика, разкъсващи гърба и гърдите му. В съзнанието му все още бяха живи спомените за безкрайните часове на мъчения, които бе преживял, само защото не беше достатъчно жесток, или защото е показал капка милост. Болката от мисълта, че мечтата за свобода не е нищо повече от фантазия, бързо угасна.

Той се събуди внезапно, кръвта препускаше във вените му, кожата му бе влажна от пот, когато ужасите, които се бе борил толкова дълго да отдалечи от себе си, се завърнаха.

Дишайки тежко, момчето се надигна от леглото и извади чифт боксерки, преди да напусне спалнята.

Пое дълбоко въздух, когато излезе от стаята, а мозъкът му автоматично обработваше ароматите на къщата, като ги пресяваше в търсене на аномалии. Нямаше такива. Територията му бе неопорочена, толкова сигурна, каквато бе и когато преди няколко часа бе легнал да спи.

Jong потърка с ръка гърдите си, където го измъчваше болката, която почти винаги присъстваше като спомен от последния побой, и камшика, работещ с електрически ток, който изпращаше агония, резонираща през цялото му тяло.
"Той не бе човек,а животно"

Тези думи отекваха в съзнанието му, когато отвори задната врата и пристъпи на верандата. Създаден да убива. Не бе човек…

Мъжът се вгледа в мрачната нощ и остави спомените да го завладеят. Борбата с тях само ги правеше по-болезнени, и  правеше кошмарите по-лоши.

— Вие никога няма да познаете обичта. Животните не обичат, така че преди дори да си помислите, че това ви се полага по право, забравете го!

Тези, които ги обучаваха, бързо унищожаваха всеки лъч надежда, преди той да добие живот, да добие форма или дори намек за него в края на мъчителните страдания. Психологическото обучение беше брутално.А емоционално почти нямаше.

— Вие сте нищо. Четириноги животни, ходещи на два крака. Никога не забравяйте това… Способността ви да говорите не означава, че ви е разрешено да го правите…

Младото момче се взираше в осеяната със звезди нощ.

— Бог не съществува за вас. Бог създава своите деца. Той не приема животните…

Окончателното унищожение. Безшумно ръмжене изви устните му, докато гледаше към блясъка на едно небе, което не бе предназначено никога да види.

— Кой ни приема тогава? — изръмжа той към бога, за когото му бяха повтаряли, че няма време за него или за неговия вид. — Кой?

Изглежда много интересно...ще чакам първа глава с нетърпение. :)

Олееее ама това е супер интереснооо >.< Омоооо нямам търпение да разбера повече това,което се случва около Джонг,а и Кибум...ахх искам да се срещнат :3 Определено ще го следя и ще чакам скоро НЕКСТ ^^ Файтинг

На места ще прочетете "мъж" на места "момче" Не е нарочно,но използването на една от думи в някое изречение,звучи по добре,отколкото другата.Извинявам се за грешките и дано ви хареса. :)

      Първа глава:Част първа:Розовите храсти


Не съществуваше ли някакъв вид закон, който да забранява на един мъж да изглежда толкова дяволски красив? Особено такива стегнати и секси, които упорито обезобразяваха една съвършено хубава поляна в грешното време на годината?
Kim Kibum бе сигурен, че трябва да има такъв закон. Особено когато въпросният мъж,Kim Jonghyun, е извършил непростим грях, съсипвайки ценните му рози,които с толкова труд отглежда.
— Ти луд ли си? — Kibum изтича през предната врата, крещейки с цяло гърло, докато му ръкомахаше да се махне от красивия жив плет, който най-накрая бе успял да изглежда както искаше той. Или поне беше,преди това арогантнто същество  да го нападне с косачката, която размахваше като меч.
— Спри. По дяволите. Това са моите рози — извика още веднъж Kibum, докато тичаше през моравата отпред, мина покрай предницата на автомобила си и едва не падна в купчината събрала се трева пред него.
Поне това накара демоничния съсед да спре.
Той отпусна косачката, бутна тъмните си очила надолу по арогантния си нос и се вторачи в Kibum, сякаш той беше този, които се беше развихрил с косачката,а не самия той.
— Изключи това — извика отново Kibum. — Веднага. Изключи я.
Раздразнение и вълнение кипяха в кръвта му, разгорещяваха лицето му и го караха да трепери пред него. Той може да бе по-едър от него, но той бе израснал между , мускулести мъже през целия си живот.А съседът му  щеше да бъде като детска играчка в ръцете на  братята му.Или пък не.
Jong изключи косачката, вдигна вежди и стегна всичките си непокрити великолепни мускули по гърдите и раменете си. Сякаш това щеше да го спаси.Но Kibum не мислеше така.
Това момче живееше в съседство с него от почти шест месеца и никога не се бе провалял в опитите си да го изкара извън контрол  поне веднъж седмично. А Kibum дори не искаше да си признае колко се забавлява да му се подиграе при всеки удобен случай.
— Това са моите рози! — Kibum имаше чувството, че ще зареве като някое момиче, когато се втурна към пречупените, опустошени клонки на високия и красив  плет. — Имаш ли представа колко време ми отне да ги накарам да пораснат и да ги поддържам така? Да не си си загубил акъла?Ако изобщо имаш такъв де и защо  за бога нападаш розите ми?
Jong вдигна едната си ръка от металната дръжка на косачката и почеса брадичката си замислено.
— Рози, а?
О, боже господи, гласът му имаше онази лека дрезгава острота. Тъмен. Дълбок. Глас, който те кара на трепериш. Глас, който го съблазняваше в сънищата му толкова дяволски чувствено, че той се изчервяваше само при мисълта за тях.
Проклет да е.
Дяволския съсед наклони глава настрани и се загледа в розите му за няколко дълги секунди през стъклата на тъмните си очила."За какво са му на момче толкова рози?"

— Не мога да повярвам, че направи това. — Kibum го стрелна с толкова студен поглед,че дори Антарктида би била му завидяла, след това се наведе към безценния си храст и започна да разглежда щетите. — Живееш тук от половин година ,Jong. Със сигурност ти е хрумвало, че ако исках да ги отрежа, щях да го направя сам.
Някои мъже просто имаха нужда от каишка. Този очевидно бе един от тях. Но беше забавен — дори когато не го осъзнаваше. Само че никога нямаше да му позволи да разбере колко често той излизаше от пътя си, за да се нахвърли върху него.
— Съжалявам,Kibum. Мислех, че работата е прекалено тежка за теб. На мен ми приличат на едни обикновени храсти,какво толкова.
Kibum го погледна с шокирана изненада, когато чу обидните му думи. Само някои които не е подарявал рози може да гледа на тях, като на обикновени храсти. Но пък му беше дяволски приятно, дори му харесваше този безпомощен мъжки поглед, който Jong му хвърляше всеки път, когато бе объркан.
Kibum успя само да поклати глава. Колко дълго бе необходимо да живеят в съседство, преди той да проумее, че трябва да остави неговата част от двора на мира? Този мъж имаше нужда от някои да го наглежда. И той сериозно се замисли да му предложи услугите си за тази работа.
— Би трябвало да имаш разрешително за използването на това нещо.
Усмивка изви устните му.Kibum харесваше тази леко крива усмивка, почти срамежлива, само с намек за палавост. Караше го да се чувства несигурен. А това изобщо не му харесваше.
Очите му се присвиха, докато игнорираше студенината на ранния зимен въздух и устните му изтъняха от истинско раздразнение този път.
Съседът му обаче очевидно не обръщаше внимание на студа. Дори не беше сложил тениска. Беше едва петнайсетина градуса, а той използваше косачката сякаш бе юли и плевелите са започнали кампания за превземане. Това, или просто не харесваше розите му.
— Виж, просто отнеси малкия си мощен инструмент от другата страна в твоя имот. Там няма съседи. Няма рози за осакатяване. —Kibum махна с ръка, сякаш го гонеше. — Тръгвай. Ти си собственик на онази страна от двора. Не те искам в моята.
Между златисто кафявите вежди на Jong се появи бръчка, когато те се сведоха зловещо, а очите му се присвиха. Какво караше момчетата да мислят, че този поглед наистина му въздейства?  Kibum почти се засмя при мисълта.
Добре, той беше опасен. Ставаше все по-неприятен. Беше по-едър и по-силен от негo. На кого му пукаше?
— Не ме гледай така — изсумтя отвратено. — Досега трябваше да си разбрал, че това не ми действа. Само ме вбесява още повече. Сега се махай.
Jong се огледа, сякаш измерваше някаква невидима линия от мястото, на което се намираше, до собствената му къща на няколко метра разстояние.
— Мисля, че съм в моя имот — информира Kibum хладно.
— О, така ли? — Kibum се изправи внимателно на пръсти и погледна над върха на печално орязания розов храст към мястото, на което стояха краката му. Господи, той наистина трябваше да се осведоми по-добре.
— Върви да прочетеш нотариалния си акт, Айнщайн. Аз прочетох моя. Розите ми са посадени точно на седем фута от границата на имота. От бор до бор. — Kibum посочи дървото в предната част на улицата, а след това другото, което бе на границата на гората по-нататък.
— От бор до бор. Братята ми прокараха линията и я отбелязаха  внимателно.  -Това те поставя в моя имот. Върни се в собствената си част.
Kibum щеше да се засмее, ако не беше толкова важно да поддържа гневния си вид. Щом трябваше да оцелее и да живее до тази ходеща, говореща реклама за секс, тогава трябваше да бъдат установени някакви граници.
 Jong се наклони леко и скръсти ръце на гърдите си, оставяйки тежката косачка да виси на коланите, които бяха кръстосани на гърба му.

Беше обут с кубинки.Които бяха винено червени и изглеждаха чисто нови,за да се коси с тях тревата.Kibum забеляза това веднага, точно както забеляза и мускулести крака над тях. И една издутина… Не, не трябваше да гледа там.
— Твоята страна от имота е същата бъркотия, както и храстът ти — изсумтя той. — Кога ще подрежеш тревата си?
— Когато му дойде времето — отсече веднага Kibum . — А то не е сега, в средата на зимата, когато тя дори не расте.
— Щеше да ми подобри настроението, ако бях на твое място. — Той използва онзи типично мъжки тон, който винаги остъргваше нервите му.
— Имам една хубава моторна косачка. Бих могъл да я подрежа вместо теб.
Очите на Kibum се разшириха от ужас. Той го погледна с крива усмивка и обнадеждено изражение на лицето си.Kibum надникна покрай рамото му, огледа неговата трева и след това потръпна ужасено.
— Не — поклати глава пламенно. Това можеше да излезе извън контрол.
— Не, благодаря ти. Накълцал си твоята наистина добре. Остави моята на мира.
— Моля за извинение. — Jong изправи рамене назад и ги изпъна в обидена мъжка гордост, като опря ръце на кръста си.
Правеше го толкова добре, прекалено добре. Всеки път, когато объркаше нещо, той изваждаше тези арогантни глупости пред Kibum.До сега би трябвало да е разбрал,че при него тези неща не минават и не вършат работа.
— И така трябва — отвърна дръзко Kibum и също опря ръце на кръста си и го изгледа свирепо.
— Накълцал си твоята трева. По-лошо, направил си го през зимата. Няма никаква симетрия. Ще бъдеш щастлив, ако имаш трева, когато дойде лятото. Ти просто си я съсипал цялата.
Jong се обърна назад и огледа моравата си.
— Моравата е перфектна.
Сигурно се шегуваше.
— Виж. —Kibum въздъхна тежко.
— Просто се придържай към обезобразяването на твоя собствен имот, ясно? Остави моя на мира. Запомни линията — от бор до бор — и стой от твоята страна.
Jong подпря отново ръце на кръста си. Движението привлече погледа на Kibum още веднъж към навлажненото от пот съвършено тяло.
Това трябваше да е незаконно.
— Ти не си дружелюбен съсед — обяви Jong хладно, като почти съсипа самоконтрола на Kibum и предизвика усмивка от чисто веселие по устните му. —Когато купих къщата, брокера ми каза, че всички в този квартал са добри и приятелски настроени, но ти си груб и невъзпитан. Предполагам, че  ме е излъгал.

Ахахахаха бати якото ;д добре започват със съседски кавги ;д Много ми хареса...и лооол ти качи толкова бързо..Кий ме убива..хем му се радва на сексапила, хем го гони и го дразни ;дд Нямам търпение за НЕКСТ >.< <3

Ти не си дружелюбен съсед — обяви Jong хладно, като почти съсипа самоконтрола на Kibum и предизвика усмивка от чисто веселие по устните му. —Когато купих къщата, брокера ми каза, че всички в този квартал са добри и приятелски настроени, но ти си груб и невъзпитан. Предполагам, че ме е излъгал.- е това ме разби просто. Ще чакам некста. Началото беше супер. :)

Ло....това е страхотно! Наистина СТРАХОТНО!!!
Харесва ми как си представила и двамата..характери, всичко..всичко е прекрасно! А сравненията ти са просто...УНИКАЛНИ!!!
Наистина пишеш страхотно..нямам търпение за NEXT!

Лелелееее пишеш уникалнооооооо........
Съвсем различно от уаншотовете ти и си личи толкова ярко.
Харесва ми наистина как си подбираш думите и със сигурност ще бъде следено,..
Браво

Мерси за хубавите думи.И се радвам,че ви харесва.Утре най-късно до обяд съм пуснала продължението на първа глава,а до вечерта може и втора. :44: :46:

Bling`sFOX~ написа:Лелелееее пишеш уникалнооооооо........
Съвсем различно  от уаншотовете ти и си личи толкова ярко.
Харесва ми наистина как си подбираш думите и със сигурност ще бъде следено,..
Браво

Мерси!Дам различно е защото,до като тренирах и пътувах ме някъде по състезания,аз пишех подобни истории.Не точно (Yaoi).Така си запълвах свободното време.Наистина се радвам много,от твоята признателност.Благодаря ти :44:

Първа глава:Част втора:Розовите храсти
Jong звучеше шокиран. Всъщност  се подиграваше, на Kibum ,а на него това изобщо не му се нравеше. Е, може би малко, но нямаше да допусне Jong да го разбере.
Kibum отказа да позволи на устните си да помръднат при вида на развеселения му поглед.Jong се усмихваше много рядко, но когато го правеше ставаше още по привлекателен,а само Kibum можеше да накара очите му да се засмеят.
— Агентът по недвижими имоти ще ти каже, че слънцето изгрява от запад, а луната е направена от кашкавал, ако това ще му гарантира продажба. —Kibum се ухили подигравателно.
 — Той продаде имот първо на мен, така че знаеше, че  съм меко казано груб.И предполагам,  е пропуснал да те информира за тази малка подробност.
Всъщност,Kibum се бе държал доста добре с  агент по недвижими имоти. Той беше много приятен господин, който го увери, че жилищата в този квартал се продават само на определен тип хора. Така че, очевидно бе излъгал и него също, защото човекът, който стоеше насреща му не беше почтен, нито семейно ориентиран. Той беше секс-бог, а той бе на един миг разстояние от това да се поклони пред силните му мъжки крака. А Kibum жадуваше за него.
Той бе убиец на рози, напомни си той строго, и щеше да му срита задника, ако нападне още от безценните му растения. Още по-добре, щеше да се обади на братята си. Тогава те щяха да му сритат задника. Не, това не би го направил, поправи се той бързо. Те щяха да го прогонят. А Kibum изобщо не искаше това.
— Може би трябва да обсъдя това с него. — Jong отново наклони надолу очилата и се взря в него над рамката.
 — Поне беше прав за гледката.
Погледът му го обходи Kibum от петите  до главата, черните му очи светеха от смях — за сметка на Kibum, разбира се. Сякаш той не знаеше, че е прекалено различен.
Беше напълно приемливо,когато Kibum  си играеше с него. Но когато Jong го правеше, не беше ни най-малко забавно.
— Това не е смешно — информира го Kibum хладно и му се прииска  да потъне в дън земя.
Тесните потрити  дънки, които носеше, висяха ниско на ханша му, не заради модата, а по-скоро защото му бяха удобни за носене. Тениската му беше точния размер, но бе твърде прилепнала по него,и разкриваше наистина една секси гледка.
— Не се опитвам да бъда забавен.Бях честен — Усмивката му бе порочна и чувствена.
Опитваше се да се измъкне от неприятностите. Kibum знаеше какъв е този поглед. Това не бе първият , който му го хвърляше.
— Имам трима по-големи братя — информира го студено. — Знам всички номера, на които сте способни вие момчетата, господин.....
— Kim Jonghyun — припомни му Jong спокойно.
Като че ли вече не знаеше името му. Знаеше го от първия ден, в който се бе нанесъл в къщата, пристигайки със спортната си кола.
— Господине — повтори Kibum, — Ти не значиш нищо за мен, така че не се заблуждавай в обратното. Сега, дръж проклетите си машини далеч от мен и моя имот, или може би трябва да ти покажа как се използват и да нараня цялата тази  гордост, която изглежда имаш в изобилие. —Kibum  го прогони отново с едно махване на ръката си.
 — Хайде. Върви си в твоя имот. И остави прекрасните ми розите намира.
Изведнъж очите на Jong се присвиха към Kibum. Но този път се промени и изражението му. Стана… хищническо. Не опасно. Не заплашително. Но не беше успокоително изобщо. Беше изражение, което го уверява, че изобилието от мъжки тестостерон е готово да изригне. А той имаше такъв наистина, и то в изобилие. Сприхав и ръмжащ и откровено раздразнен, когато го изгледа свирепо, гласът му остана опасно дрезгав, щом изръмжа към него и се опита да го наругае.
Kibum  отказа да отстъпи.
— Изобщо не ме гледай така. Казах ти,вече имам трима братя. Не ме плашиш изобщо.
Веждите му се извиха. Бавно.
— Беше ми много приятно да те видя днес, Kibum— кимна най-сетне любезно Jong. — Може би следващият път няма да бъдеш в такова лошо настроение.
— Да. Някога, когато не се опитваш на ме изкарваш извън контрол, би било добре. — изсумтя Kibum, като се извърна от него. — Боже, само на мен може да ми се падне съсед без абсолютно никакво чувство за изяществото на пейзажа. Как, по дяволите, мога да го контролирам?
Kibum закрачи бързо и вече бе сигурен, че изобщо не трябваше да позволява на баща си и братята си да го убедят да купи  точно тази къща.
"— Тя е най-близо до семейството — подигра се Kibum, извъртайки очи. — Цената е идеална — изимитира най-големия си брат. — Да. Точно така. А съседите не струват…"
Jong наблюдаваше отделечаването му и чуваше раздразненото му гласче по целия път до верандата, докато той вървеше бързо по пътеката. Най-сетне, предната врата се затръшна с ярост, която би накарала друг човек да трепне.Но такива като Jong не трепваха.
Той погледна надолу към косачката, висяща от раменете му, и въздъхна дълбоко, преди да се обърне и да погледне към моравата.
Беше се справил с подрязването на тревата, увери се Jong, едва потискайки трепването си. Добре де, може да не изглеждаше страхотно, но се бе забавлявал, докато я подрязва. По дяволите, дори бе изпитал удоволствие да използва косачката. Поне докато господин "Не-нападай-розите-ми" не бе излетял от дома си като някоя хала.
Като че ли той не бе наясно, че цялата  ярост,която имаше Kibum макар и престорена, отколкото истинска. Можеше да подуши топлината му, възбудата му, вълнението му.Той не умееше да крие емоциите си толкова добре, колкото си мислеше.
Jong се засмя и погледна отново към двуетажната къща от тухли и стъкло. Подхождаше му. Хубава и величествена отвън, но с дълбочина и нежност от вътре.Какъв то бе в действителност и Kibum. А това Jong можеше да го види в  очи му и  в мекотата на нацупените му устни.
Kibum обаче, беше по скоро дива котка. Добре де, беше пламен като дива котка.Jong прочисти гърлото си, почеса гърдите си замислено, след това махна косачката от раменете си и тръгна към малкия метален гараж зад собствената си къща.
Харесваше своята къща все повече, каза си Jong. Груба, дървена, двуетажна, с веранда, която я обгръщаше, беше… удобна. Беше просторна и естествена, с открити стаи и едно чувство за свобода. Имаше нещо в къщата, което го успокояваше, което облекчаваше кошмарите, които го преследваха.
Не бе търсил дом,а нещо под наем, нищо повече. Но когато паркира на алеята и свежото ухание на летен дъжд, което още се носеше във въздуха, се смеси с аромата на прясно изпечени сладки и хляб, долитащи от съседната къща, той разбра, в този миг, че е негова.
Постройката — твърде голяма само за него, с двора, молещ да подслони дървета и храсти и детски смях, отекващ около тях — го повика. Шест месеца по-късно, този дом, който не бе знаел, че иска, все още успокояваше неравните ръбове на душата му.
Jong отвори вратата на гаража и спря, преди да влезе в тясната малка постройка, в която съхраняваше косачката. Трябваше да замени бараката с по-голяма. Всеки път, щом навлезеше в тъмнината, той се чувстваше така, сякаш тя се стесняваше около него, хващаше го като в капан. Затваряше го в клетка.
Обаче този път имаше нещо различно. Той спря, когато излезе от нея и погледна назад към вътрешността, разглеждайки я замислено.
Не миришеше на мухъл и плесен, както обикновено. За първи път миризмата на влажна пръст не накара стомаха му да се преобърне от спомени. Това бе, защото сетивата му още бяха изпълнени с мекото ухание на кафе, прясно изпечени сладки и хляб и изкушаващия го съсед Kim Kibum.
Jong се обърна и се загледа в неговата къща, потривайки гърдите си, усещайки почти незабележимите белези, които бяха върху плътта там.
Кафе и прясно изпечени сладки и хляб.
Никога не бе ял такива неща. Само го бе подушвал да се носи от къщата на Kibum през последните месеци. Беше му отнело много време да разбере каква е тази миризма. А кафето, за съжаление, му беше слабост,а Kibum имаше и двете.
Чудеше се дали Kibum може да направи по-хубаво кафе от него.
По дяволите, разбира се, че можеше, изсумтя той, обърна се и закрачи към задната врата. Отвори я, пристъпи в къщата и спря, за да изхлузи кубинките си до подложката пред гладките, черни  на цвят, плочки.
Кухнята беше направена за някой друг, не за него.
Все още не бе успял да разбере фурната. За щастие, имаше една микровълнова, иначе щеше да умре от глад.
Jong се запъти към каната за кафе с намерение да си приготви малко, но се спря и направи гримаса. Все още можеше да подуши аромата на кафето на Kibum.
Устните му се повдигнаха от едно ръмжене, което завибрира от гърлото му. Искаше малко от неговото кафе. То ухаеше много по-хубаво от собственото му. И искаше малко от онзи прясно изпечени сладки и хляб.
Не че вероятно щеше да му даде. Той бе отрязал скъпоценния му храст, така че Kibum, разбира се, трябваше да го накаже. Това бе начинът, по който работи света. Той бе научил това в лабораториите още в най-ранна възраст.
Е, беше го разбрал. Белезите, които обезобразяваха гърдите и гърба му, бяха доказателство, че това бе урок, който никога не бе успял напълно да научи.
Jong опря ръце на кръста си и изгледа свирепо къщата на Kibum. Той беше наполовина звяр. Обучен да убива по стотици различни начини. Можеше да убие човек от половин миля разстояние с някое от оръжията, които бе скрил в спалнята си.
Беше ненадминат в тренировките, бе научил всичко, което го обучаваха в лабораториите, след това се бе борил всеки ден да избяга. Шансът му най-сетне бе настъпил при атаките, предприети срещу лабораториите преди шест години.
Оттогава той се опитваше да се научи да живее в един свят, който все още не може напълно да се довери на животното, чието ДНК беше част от него.
Не че някой, знаеше кой или какво е той. Само онези от Свитата, основното имение на така наречените зверове, знаеха истината за него. Те бяха негово семейство и негови работодатели.
Младият мъж не можеше да изтръгне от съзнанието си аромата на кафето или на онези сочно сладки устни,които само го приканваха,да извърши с тях не мислими неща. Kibum щеше да го подлуди — той беше прекалено чувствен, прекалено земен,прекалено честен. Но миризмата на кафето,и аромата на сладки и хляб… Той въздъхна при мисълта.
Jong поклати глава.Как по дяволите  да се научи да си готви нещо,колкото да не умре от глад,като работата, която бе изпратен да върши, му отнемаше почти всеки миг от деня му. С изключение на времето, което бе отделил да подреже тревата.
И времето, което щеше да му отнеме сега, да види дали може да поправи престъплението, което бе извършил, окастряйки тъпия храст, и надявайки се да получи чаша  кафе и от вкусните сладки на Kibum.
Аромата на Kibum щеше да се появи много скоро.

Ахх как искам още. Докато четях и аз усещах този мирис. Е главно защото баба готви сладки, но все пак. Е искам некст.

Сладкииии*точи лиги..гладна е* Хехе как се дразнят само..:3 А това накрая..всичко около Джонг е толкова загадъчно..Да поправи престъплението с окастрения храст?! Ооо интересно какво ли ще направи..хехе >.< Ще чакам НЕКСТ

Waaaa...
Съвсем сериозно..този фик е страхотен. Пишеш повече от добре, пишеш чудесно! Идеята, развитието, описанията..всичко е повече от прекрасно!!!
Леле обожавам го..
И тези братя бе...хахаха..
Оле нямам търпение за next!

уооу,приятно ме изненада с това фикче :) каква ли е работата на Джонг,вероятно да убие някого..очаквам нова част,скоро ;)

Нещо май не ми се получи много тази глава.Стана малко скучна.Но се надявам да ви хареса.Извинявам се за грешките.И приятно четене :)

    Втора глава:Извинение или изкушение

Сладките и хлябът украсяваха плота на перфектната  кухня на Kibum. Пресен бял хляб, ягодов хляб  и любимите канелени сладки на баща му . Чаша току-що приготвено кафе се намираше до лакътя му, а пред него на масата бе разтворен бележник с рецепти, докато той се опитваше да намери инструкциите за пикантна яхния от зеленчуци и морски дарове, която искаше да изпробва.
Готварският бележник беше  от няколко стотин страници, някои написани на ръка, някои — на пишеща машина, а други — отпечатани от компютър. Неговата майка го бе започнала и сега Kibum добавяше собствените си рецепти към него, както и използваше онези, които вече бяха написани.
Меките звуци от песента на "Chen от EXO-M-Best luck" се чуваше от уредбата във всекидневната и Kibum волно-неволно си тананикаше и се поклащаше в такт с музиката.
— Наистина ли харесваш тази музика?-чу се глас
Шокиран писък от страх излезе от гърлото му.Kibum скочи от стола, карайки го да полети към стената, и едва не хвърли чашата с кафе през стаята.
Там стоеше той. Неговият враг.
Мъжът, който бе настанен тук, само за да го измъчва и изтезава. Нямаше друг отговор за това.
— Какво направи? — Kibum се завъртя, дръпна стола от мястото, където бе паднал до стената, и го остави обратно до масата, преди да се обърне и да сложи ръце на кръста си.
 Той беше тук. Сигурно отново бе направил някоя поразия в неговия имот.
Jong стоеше от вътрешната страна на вратата, току-що изкъпан и облечен. Ако външният му вид беше обикновен,Kibum би могъл просто да го игнорира. Но той не беше. Лицето му беше красиво,а устните му изкушаващи и страстни за целувки,може пък и за друго,кои знае.
Един мъж не трябваше да има такива устни. Това бе прекалено подлудяващо за някой,като Kibum.
— Не съм направил нищо. —Jong прокара ръка по тила си и се извъртя да погледне назад през вратата, сякаш бе объркан, преди да си върне погледа отново на Kibum. — Дойдох да се извиня.
Не изглеждаше извинително.Изглеждаше така, сякаш искаше нещо.
Разбира се, че искаше нещо. А Kibum сериозно се съмняваше, че има нещо общо с тялото му. Което наистина беше много лошо.Kibum  можеше да се сети за много неща, за които това негово жилаво тяло може да послужи.
За съжаление, момчетата като него — красиви,секси и лоши — по принцип никога не гледаха към такива като него.
— Да се извиниш? —Kibum улови полу прикрития му, изпълнен с копнеж поглед, който той хвърляше към плота на които бяха оставените сладки и хляб.
— Дамм. Да се извиня. — Jong кимна все така леко, изражението му бе само един нюанс по-пресметливо, отколкото би Kibum би желал.
Kibum сви устни, много добре знаеше, че той не е тук да се извини. Губеше му времето, както и своето, като го лъже.
Той искаше канелените сладките и хляба му. Можеше да го види в очите му.
— Добре. —Kibum сви рамене пренебрежително. Какво друго можеше да направи. — Стой далеч от растенията ми, по дяволите, и ще ти простя. Можеш да си вървиш сега.
Jong се раздвижи, привличайки вниманието на Kibum към широкия му гръден кош и чистата бяла тениска, която носеше. Беше сменил дрехите си след душа. Беше облечен с дънки, които обгръщаха краката му и ги подчертаваха, а бялата тениска отново показваше какво перфектно тяло има.
Погледът му се отклони към сладките и хляба отново.
Беше преценяващ. И гладният, отчаян блясък в очите му, беше на път да го погуби. Но само на път. Нямаше да му позволи да го подмами със сладки приказки, увери се в това Kibum.
Kibum го гледаше хладно, а ръцете  му стискаха облегалката на стола. Той нямаше да яде от неговия хляб. Този хляб беше злато, от което родителите и братята му бяха заинтересовани, а той отчаяно се нуждаеше от точките, които щеше да му натрупа. Това бе единственият начин да му бъде построена нова по голяма беседка.
Jong погледна отново към Kibum, този път дори не си направи труда да прикрие хладната пресметливост в очите си.
— Бихме могли да сключим сделка, аз и ти — предложи най-сетне и гласът му беше твърд, почти подкупващ.
О-хо. Kibum се обзалагаше, че биха могли.
— Наистина ли? — Той пусна стола и се облегна на плота, докато го гледаше скептично. — Как така?
О, господи, просто не можеше да дочака да чуе това. Сигурно беше добро.Kibum познаваше мoмчетата до болка и знаеше, че това пред него очевидно е подготвял извинителната си реч внимателно.
Но беше заинтригуван. Малко момчета си правеха труда да бъдат прями и честни, когато искаха нещо. Поне той не използваше чара си и не се преструваше, че е обзет от привличане към него, за да получи това, което желае.
— Каквото поискаш — заяви Jong най-сетне решително. — Кажи ми какво ще трябва да направя, за да получа сладки  и чаша кафе.
Kibum го погледна шокирано.
Не бе свикнал на толкова прямoст от страна на някого. Да не говорим за мъж.
Kibum го наблюдаваше замислено. Той искаше сладки,хляб и кафе,а той искаше нова беседка. Добре, може би биха могли да се спазарят. Не бе онова, което очакваше, но бе готов да се хване  за всяка възможност, която се имаше.
— Можеш ли да използваш чука по-добре от косачката?
Имаше нужда от нова беседка наистина.
Устните му изтъняха. Той погледна към плода отново с лек израз на съжаление.
— Бих могъл да те излъжа и да кажа да. — Jong наклони глава и му отправи колеблива усмивка. — Много съм изкушен да го направя.
Чудесно. Не можеше да използва чук изобщо.
Kibum погледна към едрото му, добре сложено тяло. Не изглеждаше така, сякаш е резултат от фитнес. Беше естествено мускулесто и грациозно, а не тежко, напомпано на вид, като на момчетата от фитнеса. Но щом не можеше да подреже собствената си морава или да върти чука, как, по дяволите, го поддържаше?
Kibum поклати глава. Очевидно природата наистина, ама наистина го харесваше, защото Kim Jonghyun не беше човек, който обича да работи на открито.
— Нека позная. Ти си наистина добър с компютъра? — Kibum въздъхна при тази мисъл.
— Ами, всъщност да. —Jong му предложи обнадеждена усмивка. — Твоят има ли нужда от работа по него?
Поне беше честен — в някои неща.Kibum предположи, че заслужава някаква компенсация, макар че напълно признаваше, че понякога е прекалено снизходителен към съседа си.
— Виж ако, ми обещаеш,че няма да припарваш повече до розите ми и ще ти сипя кафе и ще ти дам сладки и хляб — предложи Kibum.
-Добре обещавам,че повече няма да доближавам храстите ти.
— Тогава добре, влез. — Kibum се обърна да вземе допълнителна чаша за кафе, когато спря и се загледа в него изненадано.
Той сваляше кецовете си?Така сякаш самия Kibum го правеше,прецизно,после ги вдигна и ги остави спретнато до вратата.
Чорапите му бяха бели. Чисти, ослепително бели на фона на лилавите керамични плочки, когато той тръгна към масата.И зачака търпеливо.
Какво, по дяволите, беше той? Извънземен? Никое момче, когото той познаваше, не носеше бели чорапи. И със сигурност не го интересуваше дали ще събуе обувките си пред вратата, без значение колко мръсни или кални бяха те. Неговите братя бяха от тези.
Kibum наля кафето и остави чашата пред него, преди да се извърне да вземе захар и мляко. Когато се обърна отново, той се намръщи, щом го видя да отпива дълга глътка от тъмната течност.
Лицето на Jong се преобрази от екстаз.
Изражението му  накара Kibum да стисне бедра,и да почувства че се възбужда. Което само го вбеси. Нямаше начин да се възбуди повече, отколкото вече бе. Беше си напълно добре без този ходещ БОГ-НА-СЕКСА в живота си.
Но ако този мъж изглеждаше така, когато прави секс, тогава девствеността му можеше да се окаже в сериозна опасност,въпреки,че се съмняваше,че това е възможно.За миг, гърдите му се стегнаха от  разочарование.
Но този негов късмет.Jong  го тормозил само заради сладките,хляба и кафето му, вместо за тялото му. Не че искаше той да го прави заради тялото му, но би било добре, ако го стори.
Kibym взе ножа за хляб и отряза половината от белия и половина от ягодовия хляб,после взе и от канелените сладките и ги сложи в две чинии и ги постави на плода.
Чудесно. Може би би могъл да подкупи Jong да наеме някой да се погрижи и да оформи моравата му, така че да остави неговата на мира. Понякога се случваха и странни неща.
Кафето беше гъсто, тъмно и изискано. Хлябът напълно се топеше в устата му,а сладките бяха превъзходни. Но не тези неща държаха пениса му болезнено набъбнал,а Kibum,който беше  горещ и възбуден.
Тази възбуда го убиваше. Не беше силна и непреодолима, а любопитна и топла. Почти колеблива.Jong поглъщаше аромата му повече, отколкото сладките и кафето, върху които се опитваше да остане съсредоточен.
— И така, какво правиш на компютъра? — Kibum почистваше тавите, които бе използвал да изпече хляба и сладките внимателно ги измиваше и подсушаваше на мивката.
Jong погледна към тънката линия на гърба му, стегнатата извивка на дупето му и се раздвижи неспокойно в стола си. Тази ерекция щеше да го погуби.
Той не искаше да създаде впечатление на Kibum, че работи предимно на компютъра,но това му се стори  по-добре, отколкото да му каже истината.
— Предимно проучвания и изследвания. — Jong сви рамене, казвайки възможно най-голяма част от истината. Мразеше мисълта, че го лъже. Което бе странно. Той живееше в лъжа, и го знаеше. Така беше от самото му създаване. Така че защо това трябваше да го притеснява точно сега?
— Криминални или финансови? —Kibum взе каната с кафе, приближи се до масата и напълни чашата му с остатъка от горещата течност.
Jong се намръщи на въпроса, докато наблюдаваше  извивките на тяло на Kibum,които го възбуждаха и изкушаваха все повече.
— Повече по следите на изчезнали хора — отговори най-сетне той. — От всичко по малко обаче.
Jong едва не се задави от това. Чисто и просто, беше  наемен убиец. Назначението му понастоящем беше да намери  главният виновник той да бъде превърнат в "Звяр".
Задачата обаче, започваше да заема второ място след появата на Kibum.
По дяволите, кафето беше добро, но ако Kibum не съумееше да се успокои и да прогони от стаята и на-вече от обонянието му, уханието на тази мека, топла възбуда, надигаща се в боксерките му, тогава и двамата щяха да имат сериозни проблеми.
Jong можеше да почувства нарастващата сексуална нужда, която стягаше корема му и сякаш се блъскаше в мозъка му. Искаше му се да разтърси глава, да отблъсне уханието далеч от себе си, в опит да намери смисъл във всичко това. Никога не бе изпитвал такава силна, незабавна реакция към някого до сега.
Още от първия миг, в който зърна обиденото му изражение, когато бе извършил най-големия грях да напълни прекрасните  му рози  с малките камъчета,които се мятаха когато той  подкара спортната си кола с въртене на гуми и с пълна газ ,Kibum тогава едва не го уби,но направи друго  плени го на мига. Не беше стреснат или изплашен от него. Той го гледаше с безсилие, невинност и копнеж.
И ако не се махнеше от Kibum, щеше да извърши още един грях. Щеше да му покаже колко дяволски силно искаше това негово гъвкаво макар и твърде слабо тяло.
— Предполагам, че е време да си тръгвам. — Jong се изправи на крака бързо и довърши кафето си, преди да отнесе чашата и празната си чиния до мивката, където Kibum до измиваше и последните тави.
 Kibum го погледна учудено, когато той ги изплакна бързо, преди да ги пусне в топлата сапунена вода пред него.
Jong застана на милиметри от Kibum,загледа се в красивото му лице,и най вече в меките и розови устни.
— Благодаря ти за сладките,кафето и хляба — най накрая успял да се завземе от транса в които беше изпаднал.
 Kibum преглътна тежко. Уханието му се обвиваше около него — един нервен, несигурен аромат на възбуда, който накара гърдите му да се изпълнят с внезапно, животинско ръмжене.
Той потисна звука решително, стисна зъби и се отдръпна от Kibum.
— Пак заповядай. — Kibum прочисти гърлото си, след като думите излязоха с треперещ,но секси тон на нервност.
По дяволите, той нямаше време за такива усложнения. Имаше работа за вършене. Работа, която не включваше секси съсед, който  щеше да побегне крещейки като някое момиче, ако знае какво и кой е той.
Kibum  един бял и един ягодов хляб канелените сладките уви ги и му ги подаде.Jong побърза на ги вземе и да се насочи към коридора,наведе се обу си кецовете, после отвори вратата, преди отново да погледна към Kibum.
— Ако имаш нужда от помощ… — Сви рамене. — Ако има нещо, което мога да направя за теб… — Той остави думите да заглъхнат.
Какво би могъл да направи за него, освен да усложни живота му и да го накара да съжалява, че някога го е срещнал? Много малко.
— Просто стой далеч от розите ми.
— Обещавам.
Jong се обърна и напусна къщата неохотно. Мразеше това. Имаше топлина между стените на този дом, топлина, която не съществуваше в неговия, и го караше да се чувства необяснимо тъжен от тръгването си. Какво имаше в Kibum, какво имаше в къщата му, което караше неговата внезапно да изглежда толкова празна?
Той поклати глава, мушна свободната си ръка в джоба на дънките си и тръгна през спретнато окосената му морава към студената и празна къща.

Лвлвввв двве глави наведнъж човек изчетох и направо съм убита. Тоя фик официално го обожавам/. Евала...наистина се възхищавам на начина на писане. Прекрасно е.
Щом Джонг обаче разбира вс това за Кибум, предполагам това че е бил напраавен в лаборатория, най-вероятно има нещо като детектори или ддз. Мега е сериозно

Олее още една глава?! Не мислех, че си сериозна ;д Тази глава ме тушира..боже описанията ти са толкова добрии..така ясно си ги представям нещата, че не е истина :. Страхотно е фикчето, толкова интересно и всичко покрай това желание ококоло Джонг и Кий >.< Имам усещането, че няма да могат да се въздържат още дълго кеке..Ще чакам НЕКСТ с нетърпение :3

Обичам те момиче!
Ти качваш толкова често..и..иии
леле УНИКАЛНО е!!! Става все по- интересно и наистина нямам търпение да разбера какво друго ще измислят тези двамата!
NEXT!

Трета глава:Не канен гост

 Валеше студен зимен дъжд, не съвсем леден, но достатъчно да охлади плътта на Jong, който стоеше в сенките на верандата си късно през нощта.
Не беше сигурен какво го бе събудило. Но имаше нещо. Внезапно бе станал бдителен, сетивата му бушуваха и малките, почти незабележими косъмчета по тялото му бяха настръхнали, когато той се измъкна от леглото и се облече безшумно.
Сега стоеше под прикритието на тъмнината и оглеждаше задния двор, очите му сканираха мрака, като уникалното му зрение му позволяваше да вижда в безлунната нощ.
В ръката си носеше автоматичен пистолет. Той беше отпуснат отстрани до крака му, а на едното му бедро висеше смъртоносен нож, прибран в калъфа, който бе пристегнал там.
Косъмчетата по тила му бяха настръхнали, предупреждавайки го, че не е сам в мрака. Очите му огледаха неговия двор, а след това се обърнаха към този на Kibum.
Лампите на горния етаж светеха и на всеки няколко минути Jong можеше да го види как минава покрай прозореца на спалнята.Kibum със сигурност се нуждаеше от по-плътни завеси. Нещо се стегна в гърдите му и натежа при мисълта, че онзи, който дебнеше в тъмнината, може да бъде заплаха за Kibum.
Младият мъж стисна челюсти и надигна глава, за да вдиша миризмите около себе си. След това бързо и автоматично ги сортира.
Имаше нещо там, той го знаеше, и трябваше да може да го подуши.
Долавяше миризмата на братята на Kibum. Те бяха дошли тази вечер на гости и бяха взели на тръгване вкусните сладки и хляб. Проклети нещастници. За един безумен миг Jong бе обмислял идеята да ги ограби.
Можеше да подуши и дървения материал, който те бяха донесли и оставили в задния двор. Но нямаше и следа от нарушители.
Jong раздвижи рамене. Знаеше, че дъждът може да разсее мириса, знаеше, че ще трябва да рискува, а мразеше да прави това.
Звярът се премести безшумно от верандата, като внимаваше да остане скрит в сянката на ниските дървета, които бе намерил време да засади, преди да се нанесе. Повечето бяха някакви видове вечнозелени дървета. Те бяха разположени на подходящо разстояние, за да осигурят прикритието, от което се нуждаеше той, за да се придвижва по периметъра на целия си имот.
Ето там.
Jong спря в далечния ъгъл, повдигна глава, за да вдиша диво и да усети дъжда по лицето си. Но там беше онази миризма, която той търсеше, и тя се намираше в имота на Kibum.
Младият мъж обърна глава, а очите му се присвиха, докато търсеха да засекат и най-малкото движение — миризмата все пак бе там, макар и едва доловима.
— Къде си, копеле? — изръмжа звярът беззвучно, докато се придвижваше към купчината дървен материал, която използва да се скрие от задната част на къщата и му предоставяше ясна гледка към задната част на верандата на Kibum. Свали предпазителя на пистолета , които носеше.
Леденият дъжд се стичаше на струи надолу по косата и по раменете му и се просмукваше по дългата блуза и дънките му. Той изтласка студа и усещането за мокър плат от съзнанието си. Беше тренирал и в по-лоши условия от тези, в продължение на години.
Jong пое дълбоко дъх отново, пресявайки миризмите, докато не успя да определи откъде идва тази. Вятърът духаше от запад, придвижваше се през къщата и през малката долина, където се намираше жилищният квартал.
Миризмата определено идваше от задната част на къщата. Беше прекалено отчетлива, прекалено натежала от заплаха, за да бъде разредена от храстите в предния двор.
Безлунната нощ оставяше двора черен, почти като катран, но ДНК-то, което имаше Звяра, му даваше способността да вижда по-ясно от врага, който дебнеше в мрака с него.
Не беше звяр като него,поне в това бе сигурен.Jong можеше да подуши някого от своя вид, от една миля разстояние. Но не беше и безобидна заплаха. Той можеше да усети опасността във въздуха, ставаща все по-силна с всеки миг.
Придвижвайки се под прикритието на купчината дървен материал,Jong се промъкна по-близо до къщата. По-важно от откриването на заплахата бе да задържи Kibum в къщата и в безопасност.За бога той беше толкова дяволски борбен, че ако дори си помислеше, че някой е в задния му двор, щеше да излезе навън и да настоява за отговори, без да обръща внимание на опасността.
Мъжът мина покрай малката дървена арка, която държеше люлката пейка, предпазливо заобиколи лехата с цветя, в която Kibum бе работил преди няколко дни, и се плъзна покрай оградата, която разделяше имот на Kibum от този на съседа му от другата страна.
Можеше да усети нарушителя. Сърбежът по тила му ставаше все по-настойчив с всеки изминал миг.Jong спря, наведе се ниско до вечнозеления храст и отново огледа района.
Ето го и него. Свит отстрани до къщата и си проправяше път към верандата. Облечен от глава до пети в черно, копелето можеше да не бъде забелязано, ако Jong не бе уловил движението на бялото на очите му.
Беше добър.
Jong продължаваше да го наблюдава,докато натрапникът не се отправи към електрическата кутия отстрани на къщата.Наистина беше дяволски добър.Jong видя как едно малко фенерче изпусна тънък лъч светлина, докато нарушителят работеше.
Когато приключи, младият мъж бе готов да заложи резците си, че по някакъв начин системата за сигурност беше изключена. Лампите все още светеха и дори не бяха трепнали, когато захранването бе прекъснато. Но имаше някакво удовлетворение в начина, по който облечената в черно фигура се промъкна към задната врата.
Това не можеше да се случва.
Jong се раздвижи бързо, вдигна пистолета и се прицели, но успя само да изругае, когато фигурата се обърна рязко и вдигна собственото си оръжие.
Звярът се претърколи, когато чу свистенето на заглушения изстрел. Очаквайки — глупаво, може би — нападателят да се обърне и да побегне, той се изправи на колене и се прицели отново, само за да се строполи обратно върху мократа трева, в момента, в който пистолетът бе изритан от ръката му.
Младият мъж се извъртя настрани и скочи на крака. Кракът му полетя и улучи брадичката на другия. Чу изсумтяване от болка, когато нападателят отстъпи назад, размахвайки ръце, за да запази равновесие.
Jong изтегли ножа от калъфа. Този път беше подготвен, когато другият мъж тръгна към него. Изрита пистолета от ръката му, завъртя се и нанесе мощен ритник в слънчевия му сплит. Изръмжа, когато се огледа и видя копелето да пристъпва към него отново, също въоръжено с нож.
В този миг задната веранда се освети. Ярка светлина го заслепи за една ценна секунда, и в този момент нападателят направи своя ход. Болка прониза рамото на Jong, когато ножът уцели белега му, миг преди да успее да отскочи назад.
Изстрел разкъса нощта. Звукът от мощната пушка накара и двамата мъже да спрат, дишайки тежко, преди нападателят да се обърне и да побегне.
— Мамка му — изръмжа Jong и се спусна след него, но краката му се плъзнаха по калта, преди да намерят опора и да се затича.
Почти го бе хванал, по дяволите. Беше само на сантиметри от това да се хвърли към другия мъж и да го повали, когато още един безшумен изстрел изсвистя покрай главата му, и го накара да се наведе и да се хвърли в страни.
Звукът от автомобил изрева надолу по улицата и прониза нощта. Гумите изскърцаха, когато превозното средство спря рязко, чуха се високи, настоятелни гласове, след това се изстреля от предната част на къщата, докато Jong тичаше да го зърне.
— Мамка му! Мамка му! — Проклятията му изпълниха нощта, когато черният джип, който естествено бе без номера, изрева далеч.
Нападателят беше добре обучен и очевидно бе дошъл с подкрепление. Подозрението, че е бил директорът, когото търсеше, изпълни съзнанието на Jong. Но защо преследваше Kibum? Мъжът бе достатъчно умен, достатъчно добре обучен, че никога не би могъл да сгреши коя къща да нападне.
На върха на това подозрение дойде мисълта, че той, ловецът, много лесно може да стане преследваният. И по всичко изглеждаше, че Kibum е въвлечен по средата на войната, която се разиграваше между Борда и техните вече свободни създания.
— Полицаите са на път — изкрещя Kibum от задната врата.
— Jong, добре ли си?
Поне все още беше останал в къщата.
Ръмжене завибрира в гърдите му, когато се обърна и се затича обратно към двора, намирайки ножа и пистолета си по вече калната морава.
Задната врата беше отворена и Kibum стоеше там, облечен в памучна пижама и подходящ халат, и стискаше шибаната пушка, сякаш тя можеше да го защити.
Jong стисна зъби, щом чу сирените, виещи в далечината, и хукна към къщата.
— Не споменавай за мен, разбра ли? — нареди той, като спря пред Kibum и се взря в разширените му шокирани очи,които примигваха само пред  него.
— Разбираш ли ме,Kibum? — изсъска нетърпеливо.
— Не ме споменавай. След като си тръгнат, аз ще се върна. Разбра ли?
Той се протегна да хване за рамото Kibum, но се отдръпна при вида на кръвта, стичаща се по ръката му. Мамка му, рамото му кървеше обилно.
— Ти си ранен. —Kibum преглътна тежко.
Сирените се приближаваха.
— Kibum. — Той се наведе по-близо, вдишвайки уханието му, страха му.
— Чу ли ме?
— Да. Защо? — Гърдите на Kibum се повдигаха и спадаха буйно, бледите черти на лицето му подчертаваха огромните му тъмни очи.
— Ще ти обясня по-късно. Обещавам. — Jong направи болезнена гримаса.
 — В момента, в който си тръгнат, аз ще се върна. Кълна се, Kibum. Но не им казвай какво се е случило.
Прикритието му отиваше по дяволите, ако Kibum дори намекнеше за него. Полицията щеше да претърси дома му и той щеше да бъде принуден да им каже кой точно е. Тогава сбогом задача, сбогом директор.
Kibum кимна бавно и погледна назад към къщата, когато звукът на сирените отекна около тях.
Jong му отвърна с енергично движение, преди да се обърне и да изчезне в нощта. Раната на рамото му не беше опасна за живота, но черният джип, който потъна в нощта — да. Щеше да му се наложи първо за това да се погрижи.
Той се скри в къщата си, когато полицейските автомобили профучаха по улицата и спряха пред дома на Kibum.Jong заключи вратата бързо, отне му няколко скъпоценни секунди да изхлузи кубинките си, преди да влезе в тъмната къща.
"Какво, по дяволите, ставаше?"
Той се съблече в пералното помещение, хвърли студените мокри дрехи в пералната машина, преди да вземе една чиста кърпа от скрина и да я обвие около рамото си. Проклетата кръв щеше да нацапа всичко.
Jong се качи бързо по стълбите и премина през спалнята към банята, където можеше да се погрижи за рамото си.
Докато почистваше и зашиваше внимателно раната, той обмисляше изминалите събития, опитвайки се да намери смисъл в тях.
Защо някой се опитваше да проникне в къщата на Kibum, когато бе ясно, че той си е у дома? Обирджиите изчакваха, докато жертвите им си легнат да спят или излязат. Те не влизаха, докато лампите светят и със сигурност не се мотаеха наоколо, когато са били забелязани.
И не бяха толкова добре обучени, както очевидно бе нападателят на Kibum. Това не беше опит за грабеж. Беше нападение. Защо някой ще иска да убие съседа му, освен ако не цели да се добере до него? Предупреждение? И ако беше онзи проклет директор, как, по дяволите, бе научил, че Jong го преследва?
Той напои марлята със силен антисептик, преди да я постави върху зашитата рана и да я залепи надеждно.
След това се облече и зачака. Стоеше до прозореца на спалнята си и гледаше и чакаше, докато полицаите разговарят с Kibum, чудейки се дали ще се вслуша в предупреждението му. Молеше се да го стори. Но знаеше също така и че може би е по-добре, ако не го направи.