SHINEE:Изкусителният писател

Жанр:Romatica,drama,
Главни герои:Kim Jonghyun x Kim Kibum{SHINEE}
Поддържащи герои:доста,но са измислени от мен
Резюме:Когато известен антрополог се съгласява да помогне на писател в изследванията за новия му роман, той не е подготвен за страстта, която ще разгори съвместната им работа. Kibum ще успее ли  да премахне стената около сърцето на Jong.Или ще бъде наранен.
Дата на публикуване на първа глава:12.03.2015г
Сравнително годишно ограничение(не е абсолютно задължително да се спазва):И ДА и Не

Ето още едно фикче от мен.Не знам дали ще ви хареса.Може да ви се стори на места скучно или пък не.Не знам вие ще кажете.Идеята ми хрумна на скоро и се надявам да ви допадне.Приятно четене и се извинявам за грешките. :)



                                                                      Изкусителният писател

Първа глава:Имението


Беше привечер — онзи странен, почти мистичен промеждутък, когато светлината и мракът са в идеално равновесие. Само след секунди нежната синева ще се преобрази от пламналите цветове на залеза. Сенките се издължават, птиците утихват…
Kibum стоеше в подножието на стъпалата, които водеха към дома на семейство Kim. Вдигна поглед към масивните бели колони и стари бледо червени тухли с обширни участъци от шлифовано стъкло. Три етажа. Тук-там през спуснатите завеси се прокрадваше приглушена светлина. Усещаше се някакво богаташко достойнство в това място. На старо богатство, на наследствено достойнство.
Вдъхва страх, помисли си той и отново плъзна поглед нагоре и надолу. Но има определен стил. Изпод мрачната обвивка къщата излъчваше ведрина.
Повдигна огромното месингово чукче и удари по дебелата дъбова врата. Звуците отекнаха в здрачината. Това го накара да се усмихне, после се извърна, за да погледне как цветовете бавно се отцеждат от небето. Вече бе по-скоро вечер, отколкото ден. Вратата зад него се отвори.Kibum погледна натам и видя дребна, тъмна жена, облечена в черна униформа и бяла престилка.
Също като във филмите, каза си той и отново се усмихна. Това в крайна сметка може да се окаже и приключение.
—Здравейте.
— Добър вечер,господине — учтиво изрече прислужницата и продължи да стои точно по средата на вратата, като някой стража в палат.
— Добър вечер — развеселено отвърна Kibum. — Предполагам, че господин Kim ме очаква.
— Господин Kibum? — подозрително го огледа прислужницата. Не помръдна, за да го пропусне. — Мисля, че господин Kim ви очаква утре.
— Ами да, но съм тук тази вечер. — Все така усмихнат, Kibum бързо мина покрай нея и влезе в главното фоайе.
— Може би ще му съобщите, че съм пристигнал — предложи любезно и се извърна да разгледа полилея с три вериги, който хвърляше светлина върху килима.
Прислужницата затвори вратата, като го наблюдаваше притеснено.
— Ако може да изчакате тук — посочи му кресло в стил Луи X. — Ще съобщя на господин Kim за пристигането ви.
— Благодаря. — Вниманието му вече беше отклонено към автопортрет на Микеланджело. Прислужницата безшумно се отдалечи.
Kibum разгледа картината на Микеланджело и премина на следващата.Пикасо. Това място е като музей, помисли си той и продължи бавно да обикаля из фоайето, разглеждайки картините, сякаш се намираше в изложбена зала. Според него такива произведения на изкуството трябваше да бъдат обществена собственост — за да ги уважават, да им се възхищават и най-вече — да ги гледат. Чудя се дали изобщо някой живее тук, запита се Kibum и прокара пръст по една дебела златна рамка.
Вниманието му бе привлечено от приглушени гласове. Инстинктивно се насочи към звука.
— Той е един от водещите специалисти по културата на Чосонската история, Jong. Последната му работа получи много високи оценки. Само на двайсет и четири години — това е почти феномен в антропологичните кръгове.
— Напълно го разбирам, Insung, иначе нямаше да се съглася с предложението ти да ми сътрудничи за тази книга. — Kim Jonghyun разклати чашата с мартини, което пиеше преди вечеря. Отпи бавно и замислено. Питието беше сухо и превъзходно — със съвсем лек вкус на вермут.
— Просто се чудя как ще се сработим през следващите няколко месеца.Младите момчета, отдадени на професията, ме плашат и не са най-предпочитаната от мен компания.
— Ти не си търсиш компания,Jong — напомни му другият мъж и лапна маслинката от чашата си. — Търсиш специалист по култура на Чосонската история. Това и получаваш — преглътна маслината. — Компанията може само да те разсейва.
Jonghyun остави чашата си с гримаса. Чувстваше се неспокоен, без да знае защо.
— Трудно ми е дори да си помисля, че твоят господин Kibum може да е някакво развлечение. — Пъхна ръце в идеално ушитите си панталони и се загледа как събеседникът му довършва мартинито.
— Напълно си го представям: кафеникави коси, изпънати назад от костеливото лице дебели очила с изпъкнали лещи, кацнали върху острия нос. Практични костюми, за да подчертаят отсъствието на всякаква форма и четиридесети и трети номер обувки.
— Четиристи. — Двамата мъже се извърнаха към вратата и зяпнаха учудено. — Здравейте, господин Kim. — Kibum прекрачи вътре, прекоси стаята и протегна ръка на Jong.
 — А вие трябва да сте доктор Insung. През последните няколко седмици влязохме в кратка кореспонденция, нали така? Радвам се да ви видя.
— Да, ами… Аз… — Дебелите вежди на Insung се отпуснаха.
— Аз съм Kim Kibum — отправи му ослепителна усмивка, преди отново да се извърне към Jong.
— Този цвят, вместо кафеникав — продължи невъзмутимо, — обикновено се определя като сламено рус. Лицето ми не е особено костеливо, макар че имам доста хубави скули. О, да — продължи, преди някой от мъжете да е успял да проговори. — Нося очила за четене — когато успея да ги открия — но се съмнявам, че те не са точно това, което имахте предвид! Я да видим, какво още мога да ви кажа? Мога ли да седна? Краката не ме държат. — Без да изчака отговор, той си избра кресло със златист брокат. За момент замълча. — Вече знаете номера на обувките ми. — Облегна се в креслото и погледна Kim Jonghyun с открития си, черен поглед.
— Е, господин Kibum — проговори най-сетне Jong, — не знам дали да се извиня, или да аплодирам.
— Предпочитам да пийна нещо. Да ви се намира текила?
Jong кимна с глава и се приближи към бара.
— Не мисля. Вермут ще свърши ли работа?
— Става, благодаря.
Kibum огледа стаята. Беше огромна и съвършено квадратна, с богата ламперия и тежка брокатена мебелировка. Едната стена бе заета от сложно изваяна мраморна камина. В широкото огледало с махагонова рамка отгоре и се отразяваха дрезденски порцелани. Килимът беше плътен, пердетата — тежки.
Прекалено официално, помисли си той, наблюдавайки премерената елегантност. Би предпочел широко разтворени завеси или дори още по-добре, направо да се махнат и на тяхно място да се сложи нещо не толкова мрачно. Подът под килима вероятно е от някаква красива, твърда дървесина.
— Господин Kibum. — Jong отново привлече вниманието му към себе си, като му подаде чашата. Очите им се срещнаха, изпълнени с любопитство, но после някакво раздвижване при вратата ги разсея.
— Jong, Mei ми каза, че е пристигнал господин Kibum, но сигурно е тръгнал… О! — Жената, която пристъпи в стаята, спря на място, щом забеляза Kibum. — Вие ли сте Kim Kibum? — Със същата предпазливост, която бе проявила и прислужницата, тя огледа момчето, облечено в черни прилепнали дънки и спортно-елегантна бяла риза.
Kibum отпи и се усмихна.
— Да, аз съм. — На свой ред, той също огледа елегантно издокараната светска дама. Майката на Jong,Kim Jiwon, беше грижливо гримирана, безупречно нагласена и облечена със стил.Kim Jiwon знае кой и какъв е, помисли си Kibum.
— Трябва да ни извините за объркването,г-н Kibum. Очаквахме ви едва утре.
— Организирах нещата по-бързо, отколкото предполагах — отвърна Kibum и отпи от чашата си. — Хванах по-ранен полет. — Отново се усмихна. — Не виждах смисъл да губя излишно време.
— Разбира се. — Лицето на Jiwon за момент се разчупи в леко намръщване. — Стаята ви е готова. — Отправи поглед към сина си. — Настаних г-н Kibum в западното крило.
— В съседство с Min A? — Jong замълча, докато запалваше тънка цигара и хвърли бърз поглед към майка си.
— Да, помислих, че на г-н Kibum може да му е приятна компанията и. Min A е внучката ми — поясни тя към Kibum. — Живее с нас, откакто синът ми и жена му загинаха преди три години. Беше само на осем, горкичката. — Вниманието и отново се насочи към Jong. — Ако ме извините, — ще отида да се погрижа за багажа ви.
— Е — настани се на канапето Jong, след като майка му излезе от стаята, — може би трябва да обсъдим малко работата.
— Разбира се. — Kibum довърши вермута и остави чашата на масичката до себе си.
— Стриктна програма ли предпочитате — нали знаете, точно определени часове? От девет до два, от осем до десет? Или предпочитате просто да плаваме?
— Да плаваме? — повтори Jong и погледна към Insung.
— Нали знаете, плаващо време — изобрази нагледно с ръце Kibum.
— А, плаващо — развеселено кимна Jong. Това определено не беше строгият, сдържан учен, който си беше представял. — Защо да не опитаме по малко и от двете?
— Добре. Утре бих искал да прегледам бележките ви, за да добия по-добра представа какво имате предвид. Можете да ми обясните върху какво бихте искали да се концентрираме най-напред.
Kibum за момент огледа Jong, докато Insung си наливаше ново мартини. Много привлекателен, беше заключението му. Хубава коса — топъл кафяв цвят със съвсем леки светли оттенъци. Сигурно от време на време излиза от този музей, за да постои на слънце, но се съмняваше, че е голям любител на плажовете. Винаги беше харесвал светлите очи в момче, а тези на Jong бяха много тъмни. И, отбеляза той, много проницателни.Красиво лице.А тялото като на гръцки бог-хубави рамене,стеганати,силни ръце.Изисканите дрехи и маниери бяха в контраст с известна чувственост около устата. Това противопоставяне му хареса. — Костюмът му очевидно беше специално ушит. Толкова по-зле, помисли си отново.
Но внимавай, каза си Kibum, тук се крие много повече, отколкото виждат очите. Имаше усещането, че под уверената изисканост се таи определен характер. От книгите му, които беше прочел, знаеше, че е интелигентен. Единственият недостатък, който откриваше в работата му, беше известна студенина.
— Сигурен съм, че ще работим много добре заедно, господин Kim — каза на глас. — Нямам търпение да започнем. Вие сте много добър писател.
— Благодаря.
— Не ми благодарете, аз нямам нищо общо с това — усмихна се Kibum. Устните на Jong трепнаха инстинктивно в отговор, макар сам да се учудваше какво го прихваща.
 — Много съм щастлив, че имам възможността да ви помогна в работата — продължи той. — Предполагам, че всъщност трябва да благодаря на вас, доктор Insung — за това, че сте ме препоръчали. — Погледът му се отмести и се прикова в Insung.
— Ами, вашите, ъ-ъ… препоръки бяха безупречни — заекна Insung, докато се опитваше да свърже Kim Kibum, чиито публикации беше чел, със строинатa, русокоса вихрушка, която се усмихваше насреща му.
— Дипломирали сте се с отличие в университета?
— Точно така. Завърших антропология, а след това взех магистърска степен. Работих с доктор Chei по време на експедицията му. Предполагам, че работите ми от нея са привлекли вниманието ви.
— Извинете, сър — надникна през вратата прислужницата. — Багажът на г-н Kibum е вече в стаята. Госпожа Kim предложи, ако желае да се качи и да се освежи преди вечеря.
— Ще пропусна вечерята, благодаря — отвърна и директно Kibum, а след това отново се обърна към доктор Insung. — Но все пак ще се кача горе. Пътуването ме уморява. Лека нощ, доктор Insung. Предполагам, че ще се виждаме през следващите два-три месеца. До утре сутринта, господин Kim.
Изчезна от стаята, така както се беше проявил, и остави двамата мъже, загледани след него.
— Е, Insung? — Jong си помисли, че изпитва буквално физическо усещане как в стаята отново се възцарява порядък. — Какво казваше за развлеченията?
След като последва прислужницата нагоре по стъпалата, Kibum застана на вратата на стаята си. В цветовата гама преобладаваха червено и сребристо.Червени пердета висяха на фона на белите като стриди стени; червени и сребристи възглавнички красяха натруфените извити кресла . Имаше тоалетна масичка със сребристи первази и широк плюшен шезлонг в по-тъмно червено. Леглото беше огромно, с балдахин, украсено с пердета и червена сатенена покривка.
— И таз добра! — промърмори той и прекрачи прага.
— Извинете,господине?
Kibum се обърна към прислужницата и се усмихна.
— Нищо. Страхотна стая.
— Банята е ето тук, г-н Kibum. Желаете ли сега да ви напълня ваната?
— Да ми… не — усмихна се широко Kibum, неспособен да се въздържи. — Не, благодаря… Mei, нали така?
— Да, г-не. Ако имате нужда от нещо, просто натиснете цифрата девет на домофона. — Мei се плъзна безшумно през вратата и внимателно я затвори след себе си.
Kibum пусна чантата си на леглото и се зае да изследва стаята.
Според неговите схващания, определено беше прекалено подредена и червена. Реши, че няма да обръща внимание и че ще прекарва колкото е възможно по-малко време между стените и. Освен това беше твърде уморен от самолета и таксито, за да се вълнува къде ще спи точно сега. Зае се да търси пижамата, която Mei очевидно беше прибрала в някой шкаф.
— Влезте! — извика, когато на вратата се почука и продължи да рови в грижливо подреденото бельо. После вдигна очи към огледалото. — Здрасти! Ти трябва да си Min A.
Видя височко, слабо дете, облечено в скъпа рокля със семпла кройка. Дългите и руси коси бяха старателно сресани и грижливо прибрани назад с лента. Очите и бяха големи и тъмни, но изражението им не беше нито щастливо, нито нещастно.Kibum усети моментен пристъп на жал.
— Добър вечер, г-н Kibum — наруши тишината Min A, но не пристъпи по-навътре в стаята. — Помислих си, че е добре да ви се представя.
— Добра идея. — Kibum се извърна от огледалото, за да я погледне.
Kibum се приближи до леглото, за да остави пижамата си. Седна предпазливо на ръба на леглото и хвърли подозрителен поглед нагоре към балдахина. — Ще се опитам да не ти се пречкам сутрин. Предполагам, че ходиш на училище.
— Да, тази година ходя на училище. Миналата имах възпитател. Много съм чувствителна.
— Така ли? — вдигна вежди Kibum и потисна усмивката си.
Min A се намръщи при тези думи. Неспособна да реши дали да пристъпи напред, или да се оттегли, тя продължаваше да се колебае на прага.
Kibum забеляза неувереността, овладените маниери, ръцете, които държеше прилежно сгънати на талията на скъпата рокля. Припомни си, че детето е едва на единайсет години.
— Кажи ми;Min A, какво може да се прави тук за забавление?
— Забавление? — Заинтригувана, Min A пристъпи в стаята.
— Да, за забавление. Едва ли през цялото време си на училище — отпусна се най сетне на леглото.
— А пък и аз определено не възнамерявам да работя по двайсет и четири часа на ден.
— Има тенис корт — приближи се още малко Min A. — И басейн, разбира се.
Kibum кимна.
— Обичам да плувам. — После продължи, преди Min A да успее да каже нещо. — Но не съм добър на тенис. Ти играеш ли?
— Да, аз…
— Страхотно! Може би ще ми дадеш някой и друг урок. — Погледът му отново обходи стаята. — Кажи ми, и твоята стая ли е червена?
Min A за момент остана да го гледа безмълвно, опитвайки се да възприеме смяната на темата.
— Не, моята е в синьо и зелено.
— Хм, добър избор — направи гримаса към пердетата Kibum.  — Забеляза втренчения поглед на Min A. — Нещо не е наред ли?
— Не приличате на антрополог — спонтанно изрече тя, после затаи дъх, смутена от собствената си липса на възпитание.
— Не? — Kibum си помисли за Jong и повдигна вежди. — Защо?
— Красив  сте. — По страните на Min A се разля червенина.
— Така ли мислиш? — Kibum стана, за да се погледне в огледалото. Присви очи и каза: — Понякога и аз мисля така, но повечето време смятам, че носът ми е прекалено малък.
Min A се взираше в отражението на Kibum. Когато очите им се срещнаха в огледалото, лицето на Kibum се опари от усмивка. Беше широка, сърдечна и всеотдайна. Устните на Min A, които толкова приличаха на тези на чичо и, несъзнателно също трепнаха в отговор.
— Сега трябва да слизам за вечеря. — Тръгна заднишком към вратата, за да не откъсва очи от усмивката. — Лека нощ, г-н Kibum.
— Лека нощ, Min A.
Щом вратата се затвори,Kibum се обърна и въздъхна. Интересна компания, реши той. Мисълта му отново се върна към Jong. Много интересно.
Приближи се и отново вдигна пижамата си, после я прокара бавно между ръцете си. И къде се вмества във всичко това Kim Kibum? Настани се с въздишка върху широкия шезлонг. Разговорът между Jong и доктор Insung, на който попадна, беше по-скоро забавен, отколкото неприятен. И все пак… Отново си повтори, описанието, което Jong беше дал за него.
Съвсем типично, каза си. Типично виждане на непосветен за човек на науката.Kibum напълно съзнаваше, че беше смутил доктор Insung. На устните му трепна усмивка. Помисли си, че той сигурно ще му хареса. Изглежда доста сериозен и важен.Kim Jiwon е друго нещо. Kibum се излегна върху шезлонга и си заповяда да се отпусне. Между него и по-възрастната жена едва ли ще има много общи неща, но ако извадят късмет, няма да се породи и враждебност. Що се отнася до детето…
Затвори очи и все така излегната, започна да разкопчава копчетата на ризата си. Min A. Зряла за възрастта си — може би прекалено зряла.Kibum знаеше какво е да загубиш родителите си като дете. Чувстваш се объркан, предаден, виновен. Прекалено много неща, с които да се справи една неукрепнала личност. Кой замества майката за нея сега? Jiwon? Kibum поклати глава — някак си не можеше да си представи елегантната дама да се грижи майчински за единайсет годишно момиченце. Той би се погрижил Min A да е добре облечена, добре нахранена и добре възпитана.Kibum за втори път усети пристъп на жал.
А после идва Jong. Отново въздъхна и се надигна, колкото да съблече ризата и да събуе обувките. Не е от момчетата, с които можеш лесно да се сближиш.Kibum изобщо не беше сигурен, че го иска.
Изправи се, разкопча дънките и се отправи към банята. Това, което иска, е да предостави знанията и опита си в помощ на книгата му. Иска да види как информацията, която ще му предостави, се използва по най-добрия възможен начин. Това, което му се иска, помисли си Kibum и завъртя докрай крана за топлата вода, е гореща вана. Часовете на полета, предхождани от едноседмично четене на лекции в Сеул, го бяха приближили повече от всякога до пълно изтощение. Размислите за Kim Jonghyun просто ще трябва да почакат.
Утрешният ден, каза си, докато се потапяше във ваната, ще настъпи съвсем скоро.

Оле како(амм видях, че си по-голяма) ама ти нямаш спирка бе...шотчета, фикчета(не, че се оплаквам...да не останеш с грешно впечатление ;д) На мен лично ми се струва страшно интересно...самата история опеюределено ме заинтригува, а да не говорим, че е и ДжонгКий :3 Боже и отново тези прелестни описания..толкова ясно си представям всичко...Определено ще го следя с интерес >.< Така че НЕЕЕКСТ :3

И тушеее....
мисля, че ще се пристрастя към всеки твой фик. Това е нещо ново за мен. Не съм срещала фик с подобен сюжет и няма да лъжа..умирам си да видя как ще се развият нещата..
Наистина пишеш страхотно и това трябва да ти се повтаря често (да си знаеш XD)..
Нямам търпение за некст!

Не знам какво се е получило,но се надявам да ви хареса.На места може и да се объркате малко.Извинявам се за грешките и приятно четене :)



Втора глава:Изпепеляваща целувка

Слънцето блестеше по повърхността на басейна, докато Jong довършваше десетата си обиколка. Пореше водата със силни, уверени загребвания. Когато плуваше, той не мислеше, а просто оставяше тялото си да го ръководи. Като писател, откриваше, че умът му твърде често е задръстен с хора и с места. С думи. Започваше деня, като прочистваше всичко това с някаква физическа дейност.
Тази сутрин в мислите му се натрапваше още един човек —Kim Kibum. Намираше го за впечатляващат. А изобщо не беше сигурен, че иска да се впечатлява от сътрудника си. Работата беше важна за него, а романът, над който работеше сега, можеше да се окаже най-важният в кариерата му. Помисли си, че може би щеше да е по-добре, ако Kim Kibum беше по-близо до образа, който си беше представял. Действителността определено беше твърде смущаващата.
Когато стигна края на басейна и се канеше да се обърне за нова дължина, някакво движение привлече вниманието му.Jong погледна нагоре и видя неясно очертано лице, заобиколено от сламено руса коса.
— Привет.
Jong тръсна водата от очите си и ги присви срещу слънцето. После фокусира поглед върху сътрудника си. Kibum седеше с кръстосани крака на ръба на басейна. Късите панталони и тениската откриваха млечно бялата му кожа. Очите му искряха развеселено, докато се усмихваше насреща му. Определено твърде смущаващат, отново си помисли той.
— Добро утро,г-н Kibum. Рано сте станали.
— Предполагам, че не съм се настроил към промяната във времето.
— Ходих да потичам.
— Да потичате? — повтори той,все още разсеян от гледката.
— Да, занимавам се с бягане. — Вдигна лице и огледа съвършеното небе.
— Всъщност, занимавах се с бягане още преди да има с какво друго да се занимавам. И макар да мразя да влизам в установени порядки, не мога да спра. --Всяка сутрин ли плувате?
-- Винаги когато мога.
— Може и аз да опитам вместо бягането. При плуването се използват повече мускули, а и човек не се поти.
— Никога не съм го разглеждал по този начин. — След като се измъкна от водата, Jong посегна за кърпа.
Kibum го наблюдаваше как търка енергично косата си. Блесналото му от капчиците вода тяло беше стегнато, стройно и загоряло. На ръцете и раменете му изпъкваха снопчета мускули. Космите върху гърдите му бяха руси, също като избелелите от слънцето връхчета на косата му. Банският прилепваше към бедрата му. Установи, че е бил прав за атлетичното телосложение под консервативния костюм. Усети прилив на желание и го отхвърли. Това не е момче, с когото да се забърква, а и сега не му е времето.
— Плуването определено ви поддържа във форма — отбеляза на глас Kibum.
Jong замълча за момент.
— Благодаря,г-н Kibum. — Тръсна глава и взе къс хавлиен халат.
Kibum се изправи с бързо и гъвкаво движение. Главата му беше на височината на брадичката му.
— Искате ли да започнем след закуска? Ако имате някаква друга работа, аз бих могъл да прегледам бележките и записките ви.
— Не, много ми се иска да започваме. Мисълта да се възползвам от ума ви ме интригува все повече с всяка изминала минута.
— Наистина? — Усмивката грейна на лицето на Kibum.
— Надявам се да не останеш разочарован, Jong. Вече ще те наричам Jong. Рано или късно трябва да стигнем до това.
Той кимна в знак на съгласие.
— А аз Kim Kibum ли да те наричам?
— Определено се надявам, че не — усмихна се в отговор той.
Трябваше му един момент, за да разбере.
— Тогава,само Kibum?
Отново го погледна с онзи проницателен, преценяващ поглед, от който чувстваше, че изпитва леко смущение.Jong видя как в очите му трепна и изчезна лека сянка.
— Може ли да закусим? — попита Kibum. Щеше да бъде по-просто, ако се придържат към по-практични въпроси. — От часове съм гладен.
Kibum и Jong се затвориха в кабинета веднага след закуска. Стаята беше просторна, стените бяха отрупани с книги. Тук миризмата на стара кожа и прясно нанесен препарат за полиране се смесваше с уханието на тютюн. На Kibum му допадна много повече от всички останали части на къщата, които беше видял досега. Тук можеше да долови признаци на продуктивност, макар и твърде педантично организирана продуктивност. Нямаше разхвърляни хартии, нито безредно струпани книги.
С кацнали на носа му  очила с тънки и тъмни рамки,Kibum седеше до прозореца и четеше записките на Jong. Краката му бяха боси и единият лениво се поклащаше във въздуха, докато прелистваше страниците.
Не е привлекателен, помисли си Jong. Поне не в класическия смисъл. Но лицето му беше интересно. Когато се усмихваше, сякаш целият се озаряваше. Очите му като че криеха някаква своя шега. Беше висок и  слаб, с тесен ханш и дълги крака. Ако се озове в леглото му,Jong би открил повече ръбове, отколкото извивки. Смръщи се, подразнен от хода на мислите си.
В движенията на Kibum имаше някаква игривост — някаква възбуда и жизненост, която вибрираше и в разговора му. И момента сякаш се беше изключила. Седеше мълчаливо, лицето му беше спокойно. Единственото движение беше безгрижното поклащане на босото стъпало.
Kibum отлично усещаше внимателния оглед на Jong.
— Сюжетът ти в тази история е много интересен — проговори той, нарушавайки тишината и внезапния изблик на чувствено напрежение, което се зараждаше помежду им.
— Благодаря — трепна едната му вежда. Jong също усети напрежението и то го накара също като него да застане нащрек.
Kibum изпъна крака и продължаваше да го гледа право в очите.
— Като че ли имаш предвид главно Чосон.А не и ставащото около него.
— Така ли? Оставам на теб да оправиш неточностите и да ми дадеш по-прецизна картина.
— Можеш да постигнеш същото и с няколко добре подбрани справочника — намести се на стола Kibum. — Защо съм ти нужен аз? — Jong седна обратно и го погледна внимателно. Очите му направиха бавен и цялостен оглед. Беше предназначен да го смути.
 — А и не беше необходимо да поръчваш човек чак от Сеул — сухо вметна той. Няма да ме накараш да се изчервя като някое момиче, Jong. — Усмихна се и видя как и неговите устни се извиха в отговор.
— Ще ти кажа какво ще направим — реши изведнъж, — ще задоволя веднъж завинаги любопитството ти, а после ти ще задоволиш моето. Аз съм професионален антрополог, а не професионален девственик. — А сега, какво точно желаеш от мен във връзка с романа, който пишеш?
— Винаги ли си толкова откровен?
— Невинаги — отвърна уклончиво. Няма да е много умно да става прекалено откровен с него. — А сега за книгата.
— Факти. Подробности за обичаите, дрехите, живота,битките — кога, къде и как. — Замълча, запали тънка пура и после погледна Kibum през завесата от дим. — Това са неща, които мога да науча от справочниците. Но аз искам повече. Искам да знам защо?
Kibum стана рязко.Jong забеляза,че беше по-нервен, отколкото даваше да се разбере.
— Искаш да ти предоставя виждане защо дадена култура се развива по един начин и защо оцелява или загива под външните влияния.
— Точно.
Със сюжетната линия, която развива, и при вярно насочване може да стане превъзходна книга, помисли си Kibum.
— Окей — изрече внезапно. С ослепителна усмивка очите му се спряха върху очите на Jong. — Ще ти дам най-общите насоки. Можем да уточним подробностите, докато работим по-нататък.
Три часа по-късно Jong стоеше на прозореца и се взираше надолу към басейна.Kibum плуваше сам. Носеше  бански, който прилепваше по него. Наблюдаваше го как се гмурка под повърхността и как се плъзва по облицованото с мозайка дъно.
Плува също както върши и всичко останало — каза си той, — с бързи изблици на енергия, накъсвани от моментно спокойствие. Беше спринтьор, а не бегач на дълги разстояния.
Kibum излезе на повърхността, обърна се по гръб и се отпусна. Замисли се за Kim Jonghyun, докато наблюдаваше няколко бели облачета, които се точеха по небето. Умен, консервативен, преуспял. Невероятен сексапил. Защо това ме притеснява? Присви очи срещу слънцето и остави мисълта и тялото си да се носят по течението. Трябва да се чувствам много поласкан, че съм поканен да работя с него. И бях. Може би е от къщата, реши той и притвори очи. В нея няма нито прашинка. Как могат хората да живеят без прах?
Сигурно е член на някой много специален местен клуб. Предполагам, че в живота му има жени от висока класа. Той мислено изруга и отново се преобърна.
Сигурно в живота му има жени, мислеше си Jong. Други учени, преподавателки, може би една или две още. Изруга мислено и се извърна от прозореца.
Kibum излезе от басейна и тръсна водата от косата си. Добре де, помисли си и погледна един от наредените шезлонги, щом известно време ще живея сред богатство — може пък и да му се насладя малко. Излегна се и остави слънцето да попие влагата от студената му кожа. Има и някаква дума за всичко това. Собствен басейн, собствен тенис корт. Плъзна поглед по обширното затревено пространство, оградено с пищни зелени храсти и каменна стена.Kibum сбърчи нос. Уединение, би могло да се каже. Чудя се колко ли често излиза от тук. Мислите му отново се върнаха към Jong. С въздишка се примири с факта, че вероятно ще продължава да нахлува така в ума му. Затвори очи, предаде се на умората от дългия полет и заспа.
— Можеш да изгориш тук.
Kibum бавно отвори очи и ги фокусира.
— Здравей — усмихна му се сънливо.
— Много си бял. Лесно ще изгориш.
Долови раздразнението в гласа на Jong и го погледна по-внимателно.
— Прав си, предполагам. — Изпробва кожата си като притисна пръст върху рамото. — Още не съм. — Отново го погледна открито и прямо. — Нещо не е наред ли?
— Не. —Jong  не искаше да признае и пред себе си, че му е ужасно трудно да се съсредоточи върху работата си, когато знае, че е там — зад прозореца му.
— Утре ще вляза малко повече в релси — обясни Kibum, като си помисли, че може би се дразни от това, че му е отделил само няколко часа.
— Самолетите ме уморяват. Трябва да е от височината. — Косата му почти беше изсъхнала и той разсеяно прокара ръка през нея. На слънцето имаше почти бакърен цвят.
— Искаш ли ме?
Jong го погледна замислено.
— Да, мисля, че да.
Kibum осъзна двусмислието и сметна, че е по-разумно да стане.
— Струва ми се, че нямаме предвид едно и също — усмихна се, но остана на разстояние.
Jong пристъпи напред за изненада и на двамата. После импулсивно протегна ръка и докосна косата му.
- Ти си много привлекателно момче.
— И ти също си много привлекателен. — спокойно отвърна Kibum. — И ще работим доста отблизо за известно време. Мисля, че не трябва да… усложняваме нещата. Не съм излишно свенлив,Jong. Само съм практичен. Много ми се иска тази книга да стане. За мен може да се окаже не по-малко важна, отколкото за теб.
— Рано или късно ще стигнем до леглото, знаеш го.
— О, така ли? — отметна глава Kibum.
— Да, така. — Обърна се и го остави сам край басейна.
Добре, каза си Kibum и постави ръце на хълбоци. Така ли било? Предполагам, че винаги постига своето. Отново се изпъна на шезлонга. Макар че прекалената му властност го дразнеше,Kibum се възхити от прямотата му. Значи, когато иска, може да остави изтънчените маниери и изисканост. Възможно е да се окаже по-труден, отколкото очакваше.
Би било глупаво да отрича, че го привлича, но също толкова глупаво би било да се поддаде на привличането му.Kibum се намръщи. Какво общо има Kim Kibum с Kim Jonghyun? Нищо. Няма и не може да се обвързва — емоционално или физически — с момче, освен ако помежду им не съществува здрава основа. Привличането не е достатъчно, нито уважението. Има нужда от обич, от приятелство.Kibum изобщо не беше сигурен, че може да е само приятел с Kim Jonghyun. Времето ще покаже, помисли си той и се намести по-удобно. После някакво движение привлече погледа му.
Kibum се извърна, а след това се усмихна и помаха за поздрав.Min A като че ли се поколеба за момент, но после се приближи към него.
— Здрасти,Min A. Сега ли си идваш от училище?
— Да, току-що се прибрах.
— Аз пък се чупих — отново се облегна на възглавницата Kibum. — Ти чупила ли си се някога?
Min A гледаше ужасено.
— Не, разбира се, че не.
— Много лошо, може да се окаже забавно. — Сладко дете, помисли си Kibum, и твърде самотно. Отново се усмихна към момичето. — Какво учите сега?
— Американските поети.
— Имаш ли си любим?
— Харесвам Робърт Фрост.
— Винаги съм харесвал Фрост. — Kibum се усмихна, докато стиховете изплуваха в паметта му. — Поемите му винаги ми напомнят за дядо.
— Дядо ти?
— Той е доктор в един далечен край в Северна Корея. Сини планини, гори, потоци. Последния път, когато си ходих, все още правеше визити по домовете. — И ще продължи така, докато стане на сто, помисли си Kibum и внезапно усети остър пристъп на носталгия. Твърде много време бе изминало, откакто за последен път си ходи у дома. — Невероятен мъж — едър и як, с бяла коса и силен, кънтящ глас. И много внимателни ръце.
— Хубаво би било да си имаш дядо — изрече Min A, докато се опитваше да си го представи. — Често ли го виждаше, когато беше малък?
— Всеки ден. — Kibum долови копнежа и. Протегна се и докосна косите на Min A. — Родителите ми загинаха, когато бях на осем. Той ме отгледа.
Очите на Min A го гледаха много напрегнато.
— Липсваха ли ти?
— Понякога още ми липсват. — Все още я боли, помисли си Kibum. Чудя се дали някой от тях го знае. — За мен те винаги ще си останат млади и щастливи заедно. Така е по-лесно.
— Все се смееха — прошепна Min A. — Спомням си ги как се смееха.
— Хубав спомен. Ще го пазиш завинаги. — Тук няма достатъчно смях, каза си наум и усети мигновен пристъп на гняв към Jong. Но само мигновен.
 — Предполагам, че ще се обличаш за вечеря?
— Да,господине.
— Моля те — усмихна се Kibum и поклати глава, — не ме наричай така. Кара ме да се чувствам на сто години. Казвай ми Key.
— Баба няма да одобри да наричам някой възрастен с малкото му име.
— Въпреки това ме наричай Key, а аз ще се разбера баба ти, ако е необходимо. Защо не се качиш с мен да ми помогнеш да намеря нещо за обличане? Не искам да излагам семейството ви.
— Искате да ви помогна да си изберете дрехи? — зяпна го Min A
— Дам — усмихна се Min A и улови ръката и в своята.
Два часа по-късно  Kibum застана на вратата на салона и огледа присъстващите.
Kim Jiwon седеше в креслото със златист брокат. Носеше черна коприна и диаманти. Скъпоценните камъни блестяха на ушите и врата и.Min A беше на пианото и усърдно упражняваше подборка от творби на Моцарт.Jong стоеше на бара и смесваше мартини за аперитива.
Часът за семейството.Kibum направи гримаса. Спомни си вечерите с дядо си — смеха и споровете. Спомни си шумните хранения в колежа с разговорите, които се движеха от високо интелектуални до доста причудливи теми. Спомни си за често невъзможните за поемане храни по време на различните разкопки. Така ли те затварят парите? Или това е въпрос на избор?
Kibum изчака Мин А да се пребори и с последната нота и едва тогава влезе в стаята.
— Здравейте. Знаете ли, човек може дни наред да броди из това място, без да срещне друга жива душа.
— Г-н Kibum! Трябваше само да позвъните на някой от персонала. Щяха да ви доведат в салона.
- О, няма нищо. Накрая все пак успях. Надявам се, че не съм закъснял.
— Никак — отвърна Jong. — Тъкмо започвам да правя коктейла. Какво ще кажеш за едно мартини? Или може би ще ми обясниш какво искаш да приготвим с тази текила?
— Значи си намерил? — Усмихна се и се приближи към него. — Много мило от твоя страна. Може ли аз да го забъркам? — пое бутилката от ръцете му. — Наблюдавай внимателно. Сега ще ти разкрия една стара, строго пазена тайна.
— Дядото на Key е доктор — неочаквано обяви Min A.
Jiwon отклони вниманието си от момчето на бара към внучката си.
— Кой е това? — В тона и се долавяше сдържаме досада. — Някоя твой съученик ли?
Kibum погледна към Min A и я видя как се изчервява.
— Аз съм Key, госпожо Kim — отвърна безгрижно. Трябва да му изстискаш хубава доза лимон — обърна се към Jong и му демонстрира. — Помолих Min A да ме нарича така, госпожо Kim. Ще го опиташ ли, Jong? — Наля две чаши, без да изчака отговора му. Усмихна се на Jiwon, отпи и отново се извърна към Jong. — Какво мислиш? Силничко е, а?
Jong отпи, без да откъсва очи от Kibum.
— Възхитително. И доста неочаквано. — Kibum тихичко се засмя, разбирайки, че говори за него, а не за питието. Отново почувства, че трябва с усилие да овладее желанието си да го докосне. — Не обичаш ли да знаеш какво те очаква в живота?
— О, и таз добра, не! — моментално възкликна Kibum. — Искам да бъда изненадван. Ти не обичаш ли изненадите, Jong?
— Изобщо не съм сигурен — тихо отвърна той и допря ръба на чашата си до неговата. — За неочакваното, тогава. За настоящето.
Kibum изобщо не беше сигурен с какво се съгласява,но  вдигна чашата си.
— За настоящето — повтори след него.
През следващите дни, Jong се примири, че няма да може да работи спокойно с Kibum.Insung се оказа прав за едно — той беше безспорен експерт в своята област. Беше също и смущаващат. В него имаше някаква вибрираща чувственост, за която не правеше нищо, за да я подчертае. Рядко обличаше друго, освен съвсем обикновени всекидневни дрехи.
Наблюдаваше го седнал на перваза на прозореца в кабинета му. Слънцето струеше в косите му. На тази светлина те изглеждаха като в картина на Пикасо. Носеше свободни къси панталони и отново беше без обувки. На средния пръст на дясната си ръка имаше съвсем тъничка златна халка. Беше я забелязал и по-рано и се чудеше кой ли му го е дал и защо. Съмняваше се, че би си купил сам каквото и да е бижу. Просто не би се сетил.
С усилие откъсна мислите си от момчето и се съсредоточи върху думите му.
— По онова време, основната социална единица или група е родът или кланът. — Когато заговореше така, гласът му бе тих и сдържан. — Членовете на тези кланове и родове, тотемистични по своята същност, свързват съществуването си с обкръжаващата ги природа, а в самото общество доминира матриархатът. Браковете се сключват с членове на други кланове.
— Одобряваш ли го?
Погледна го едновременно с насмешка и търпение.
— Не е моя работа да одобрявам или да не одобрявам. Аз изучавам, наблюдавам. Предполагам, че като писател твоята гледна точка е различна. Но ако ще пишеш за това, по-добре се опитай да разбереш подбудите. — Избута няколко книги и седна върху масата.
— Културна необходимост — кимна той. — Да, разбирам какво имаш предвид.
— Приблизително по това врема, в поречието на река Ляо и Тедонгганг се появява голямата конфедерация (съюз) на градовете - крепости, наречена Древен Чосон. Начело на тази пред държава стои цар. Немалко корейски историци (мои колеги) смятат, че началото на Древен Чосон е положено от Тангун - полутотемен, полулегендарен прародител на корейците, който бил роден през 2 333 г. пр. Р. Хр. (преди около 4 340 г.)
и живял 1 000 години.— Има една доста хубава илюстрация на Древн Чосон… ако успея да си спомня в коя книга беше.
— Ти си левак — забеляза Jong.
— Хм? Не, всъщност си служа добре и с двете.
— Може да се приеме като потвърждение — подхвърли иронично.
— За кое?
— За неочакваното.
Kibum се разсмя. Смехът му пробуди нещо у него.
— Трябва по-често да го правиш.
— Какво да правя?
— Да се смееш. Имаш прекрасен смях.
Продължаваше да се усмихва и това развълнува Kibum . Няколко дни вече успяваше да владее чувствата си.
— Разбира се, ако започнем много да се смеем, майка ти веднага ще цъфне на вратата.
Jong наблюдаваше Kibum как рови между книгите и документите.
— И защо ще го прави?
— Стига, Jong! Знаеш, че според нея, аз планирам да те съблазня и да офейкам с половината ти богатство.
— А ти нямаш интерес към нито едното от двете?
— Ние сме делови партньори — отвърна рязко. Приближи се до бюрото, все още в търсене на книгата. Усещаше едва доловимото надигане на нервното напрежение. Опита се да го овладее, преди да се е засилило. — И макар да си много привлекателен, парите са в твой минус.
— Така ли? — Jong стана и се присъедини към него. — Защо? Парите обикновено привличат хората.
Kibum долови раздразнението му и с въздишка се извърна с лице към него. Смяташе, че ще бъде най-добре и да двамата, ако съвсем ясно му обясни позицията си.
— Обикновено е относително понятие,Jong.
— Това са думи на антрополог.
— Очите ти стават много тъмни, когато се ядосаш, знаеш ли?
— Парите са наистина хубаво нещо,Jong. Аз самия често ги ползвам. Но те имат свойството да замъгляват реалността.
— Чия реалност?
— Точно това имах предвид — облегна се на бюрото Kibum. — Хората с много пари като теб никога не виждат реално живота такъв, какъвто е за болшинството — с ежедневните усилия, скърпването на бюджета, кредиторите. Ти си далече от всичко това.
— И за теб това е недостатък?
— Не съм казал такова нещо.
— Не е твоя работа да одобряваш или да не одобряваш?
Kibum въздъхна. Как успя да се забърка във всичко това?
— Признавам си, че това ме изнервя, но то си е личен проблем. Не смяташ ли, че парите са способни да изолират индивида от всекидневните емоции?
— Добре — придърпа го към себе си Jong. — Да изпробваме теорията ти.
Устните му се притиснаха върху неговите. Не беше целувката, която бе очаквал от него. Беше ненаситна и властна и искаше пълен и безпрекословен отклик. За момент Kibum устояваше. Умът му твърдо бе решен да не се предава. Но тялото му започна да се сгорещява. Чу собственото си стенание, докато го притискаше по-близо.
Имаше нещо почти дивашко в начина, по който устните му поемаха неговите. Нямаше излишна любезност, нямаше момент на съблазняване. Търсеше отклик, наслаждаваше му се и искаше още.Kibum се предаде. Собственото му желание не му оставяше избор.
Устните му за момент го освободиха и Kibum се отдръпна, опитвайки се да избистри съзнанието си.
— О, не — задържа го плътно към себе си Jong. — Още не. Изобщо не съм свършил.
Проникваше, заграбваше и завладяваше. Отмъкваше от Kibum нещо, което още не бе готов да даде. Искаше да се овладее отново, да се освободи, но ръцете му го обгръщаха. Устните му бяха решени да получат още.
Ръката му действаше грубо, когато улови гърдите му. Пръстите му бяха дълги, силни и караха кожата му да изгаря от допира. Беше повече от удоволствие, повече от страст. Тях ги беше изпитвал и преди. Тук имаше нещо, което не познаваше отпреди. То го плашеше, причиняваше му болка, караше го да отвръща на настойчивостта му с повече жар. И тогава, когато разбра, че ще преминат границите на разума, Jong го освободи.
Вдигна поглед нагоре към Jong. Мислите и чувствата препускаха през него. Все още усещаше желанието. Дъхът му все още трептеше на устните му.
— За първи път те виждам да останеш без думи — прошепна Jong. Обви ръка около врата му и пръстите му нежно го помилваха отзад.Kibum усети как го разтърсва нов прилив на страст.
— Изненада ме. — Изплъзна се от ръката му и се отдалечи. Ще трябва хубавичко да си помисли за всичко това, но сега не му е времето. Трябва отново да си възвърне равновесието.
Наблюдаваше го. Приятно му беше да забележи, че го е смутил. Но пък и Kibum го беше смутил. Не беше подготвен за силата на желанието, което усети още при първия допир с него.
— Ще трябва да се науча да те изненадвам.
Kibum се извърна и го погледна.
— Не се изненадвам лесно,Jong. И нямам намерение да имам любовна връзка с теб.
— Добре, така ще бъде още по-интересно. Защото аз имам такова намерение.
Заблудил съм се, помисли си Kibum. Не се придържа чак толкова към условностите на благоприличието, както смятах. Под светското лустро се крие значителна дързост. Ще трябва да бъде по-внимателен. Когато отново се обърна към него, се стараеше гласът му да прозвучи по-спокойно.
— Не се ли канех да ти покажа една илюстрация на Древен Чосон?
Jong взе книгата от ръцете на Kibum и решително я затвори.
— Има и по-важни неща. Какво ще кажеш утре да почиваме и да отидем на плаване?
— Плаване? — предпазливо изрече Kibum. — Само ти и аз?
— Точно това имах предвид.
Предложението за свобода, след като дни наред беше затворен в къщата — възможността да бъде с него, далече от работата — наистина го изкушаваше. Прекалено много го изкушаваше.
— Не мисля, че ще е разумно — тръсна глава Kibum.
— Не ми правиш впечатление на момче, което винаги върши онова, което е разумно. — Ръката на Jong се плъзна по лицето му и нагоре в косата.
— Този път действам по изключение. Наистина ми се иска да не правиш така. — Усещаше как кръвта му отново започва да пулсира.
Jong лекичко го целуна по слепоочието.
— Ела с мен, Kibum. Имам нужда от един ден далече от тази стая, далече от тези книги.
Може би само този път, помисли си Kibum.
Яхтата беше точно каквато очакваше: лъскава, луксозна и скъпа. Достави му удоволствие да наблюдава как Jong управлява петметровия плавателен съд — с лекота, която говореше за дълга практика. Беше се настанил на носа, за да може да наблюдава как яхтата пори океана. Значи това е неговото бягство, когато светът, в който се е затворил, му дойде твърде много.
Kibum го наблюдаваше, застанал на кормилото. Беше се съблякъл до кръста. От ръцете и очите му се излъчваше сила. Какво ли ще бъде да се любиш с него? Сви крака под себе си върху тапицираната пейка и внимателно го разгледа. Имаше изумителни ръце. Дори и тук, брулен от вятъра, можеше да усети докосването им. Ще бъде взискателен любовник, реши Kibum, припомняйки си настойчивостта на целувката му. Вълнуващ. Но… има едно „но“ и все още не съм сигурен защо го има. Не съм сигурен и дали изобщо искам да разбера.
Jong го погледна и улови погледа му.
— За какво мислиш?
— Просто разрешавам един хипотетичен проблем — отвърна Kibum и се изчерви. — О, виж! — Зад гърба му забеляза стадо делфини. Подскачаха, гмуркаха се и отново подскачаха. — Нали са прекрасни? — Изправи се и отиде на кърмата. Закрепи се, като постави ръка на рамото му и се наведе още по-напред. — Ако бях русалка, щях да плувам с тях.
— Вярваш ли в русалките,Kibum?
— Разбира се. — Сега вече му се усмихваше. — А ти?
— Ученият ли ми задава въпроса? — Вдигна едната си ръка и я постави на хълбока му.
— След това ще ми кажеш, че няма и Дядо Коледа. Въображението ти не подхожда за писател. — Пое дълбоко морския въздух. Понечи да се отдръпне, но Jong здраво го улови за ръката. Яхтата леко се разклати и пръстите му се напрегнаха, за да го задържат. Приеми го спокойно, каза си Kibum, като се опитваше да не откликва на докосването му. — Можеш да размислиш над това по време на обяда.
— Гладен ли си? — Усмихна се Jong и стана. Ръцете му се плъзнаха по Kibum и спряха на раменете му.
— Обикновено съм гладен. Бих искал да видя какво е сложил Kimlee в кошницата.
— След минутка. — Устните на Jong се спуснаха над тези на Kibum.
Целувката беше различна от онази, която си размениха предния ден. Устните му бяха все така уверени, но днес бяха нежни, не бързаха толкова.Kibum усещаше топлината на слънцето и тласъците на вятъра, който свистеше край него. Във въздуха се долавяше мирис на сол. Над главите им плющяха и се издуваха платната.
Отново не се владееше. А не това беше желанието му. Много внимателно се издърпа от прегръдките му.
— Jong — заговори, но после тежко въздъхна, за да се успокои. Усмихваше се насреща му и ръцете му леко милваха раменете му. — Много си доволен от себе си, нали? — отбеляза Kibum.
— Всъщност, да.
Извърна се и известно време се занимаваше със смъкването на едно от платната. Kibum се облегна на парапета и не му предложи помощта си.
— Jong, може би съм създал погрешно впечатление. — Тонът му отново беше по-безгрижен, по-уверен. — Казах, че не съм професионален девственик, но това не означава, че лягам с който и да е.
Jong дори не го погледна.
— Аз не съм който и да е.
— Нямаш проблеми със самочувствието, нали?
— Доколкото съм забелязал, не. Откъде взе този пръстен, който носиш?
Kibum сведе поглед към ръката си.
— Беше на майка ми. Защо?
— Просто съм любопитен — вдигна кошницата Jong. — Ще видим ли какво ни е сложил Kimlee?

Страхотна идея нямам търпение за продължение.Много интересно :))))))

Страхотно , от много време не бях чела нещо наистина добро. Наистина ми беше омръзнало да чета истории , където Кий е доброто момче , без никакви способности , а Джонг е властният богаташ без задръжки... Интересен писател си , да знаеш. Ще следя със удоволствие интерестните ти истории. Чакам следващата глава.

Ооо Боже Мой! Беше толкова интересно и определено ще го следя. Давай некста по-бързо.

Ето още една глава.И тук не съм сигурна какво се получи.Но май доста дълга стана,но пък не исках да я разделям на две.Дано да ви хареса,приятно четене и се извинявам за грешките :)


Трета глава:Да се влюбиш два пъти

Дните бяха топли и златисти сред вечното лято. Небето грееше безоблачно. За Kibum тази еднаквост на дните беше едновременно неизбежна и задушаваща. Еднообразието беше онази необходима част от живота, срещу която той обикновено се бунтуваше. Животът на семейство Kim протичаше гладко — твърде гладко. Нямаше неравности за заглаждане, нямаше сътресения. Ако имаше нещо, което да го изнервя, това бе съвършено организираният живот. Човешката природа предполага недостатъци. Тях Kibum разбираше и приемаше. Недостатъците обаче бяха рядка стока в дома на това семейство.
Работеше с Jong всеки ден и макар да си даваше сметка, че липсата на дисциплина у него го разочарова, беше уверен, че не би могъл да го упрекне за нищо по отношение на информацията му.Kibum познаваше своята област.Той научаваше повече от него. Беше взискателен, дисциплиниран писател и придирчиво, педантично момче.
Способен бе да извлече точно каквото желае от потока факти и теории, с които го захранваше. И Kibum — обикновено строг критик — започна да уважава и да се възхищава от ума му. За него беше по-просто да се съсредоточи върху интелекта и таланта му, отколкото да мисли за него като за момче, като за човек, който едновременно го привлича и смущава.Kibum не беше свикнал някой да го притеснява.
Никак не беше сигурен, че го харесва. В много отношения бяха напълно противоположни. Той беше прагматичен, а Kibum — уязвимо чувствителен. Той беше сдържан, а Kibum — открит. Той се ръководеше от ума си, а Kibum — от чувствата. Но все пак и двамата бяха свикнали да се владеят. Разстройваше се от факта, че е неспособен да овладее неговото привличане.
Kibum никога не би се признал за идеалист. И въпреки това винаги бе смятал, че когато се обвърже сериозно с някое момче, това ще бъде човек, който съвсем точно ще отговаря на списъка му от изисквания. Ще бъде умен, интелигентен, с океан от чувства, които той лесно ще овладява. Двамата ще се разбират взаимно. Беше почти сигурен, че Jong не го разбира повече, отколкото той него. Начинът им на живот беше напълно различен. И въпреки това продължаваше да мисли за него, да го наблюдава, да си задава въпроси. Той запълваше ума му изцяло.
Докато седеше в кабинета му и четеше черновата на една нова глава,Kibum си призна, че поне в това отношение двамата бяха постигнали устойчива съвместимост. Той долавяше усещанията, които се опитваше да му предаде и после ги размесваше със сухи данни и факти. Това доказваше ползата от него. Да бъде полезен беше най-важното нещо за Kibum.
Kibum остави листите обратно в скута си и го погледна.
— Чудесно е, Jong.
Jong спря да пише и като вдигна едната си вежда, срещна погледа му.
— Изглеждаш изненадан.
— Доволен — поправи го Kibum. — Усеща се повече съпричастност, отколкото очаквах.
— Наистина ли? — Думите на Kibum, предизвикаха интереса на Jong. Той се облегна назад в стола си и го изгледа внимателно.
Kibum се почувства неловко. Усещаше, че той притежава достатъчно интуиция, за да вижда в него, ако поиска. Но това няма да го трогне. Стана и се приближи до прозореца.
— Мисля, че би могъл да навлезеш малко по-дълбоко в двете субкултури на равнинния живот.
— Kibum.
— Да, какво? — Пъхна ръце в джобовете и отново се извърна към него.
— Нервен ли си?
— Разбира се, че не. Защо трябва да съм нервен?
— Когато си нервен, отиваш на прозореца или… — замълча и вдигна една книга — … търсиш това.
— Отивам на прозореца, за да погледна навън — възрази Kibum, подразнен от проницателността му. Протегна ръка да вземе книгата, но той я остави на бюрото и стана.
— Когато си нервен — продължи Jong, докато се приближаваше към него, — ти е много трудно да стоиш неподвижен. Все нещо в теб трябва да се движи — ръцете, раменете.
— Уверен съм, че е много впечатляващо, Jong. — Държеше ръцете си здраво напъхани в джобовете. — Вземал ли си уроци по психология при доктор Insung? Мисля, че обсъждахме древен Чосон.
— Не. — Протегна се и допря ръката си на рамо то му. — Питах те защо си толкова нервен.
— Не съм нервен. — Напрягаше се да задържи тялото си абсолютно неподвижно. — Никога не съм нервен. — На устните му трепна усмивка. — Защо се подхилваш?
— Заслужава си човек да те подразни, Kibum.
— Виж, Jong…
— Струва ми се, че не съм те виждал ядосан преди — подхвърли Jong и постави другата си ръка на гърлото му. Пулсът му започна да бие учестено. Докато пулсираше под дланта му, у него се надигаше желание.
— Нямаше да ти хареса.
— Изобщо не съм сигурен — прошепна Jong. Желаеше го. Както стояха така, почти можеше да усети движението на тялото му под своето. Искаше да го докосне, да изследва — острите извивки и копринената мекота на кожата му. Искаше Kibum да му се отдаде с въодушевлението, което бе така характерно за него. Дори и преди да беше пожелавал със същата сила някои друг, не си спомняше.
— Винаги е интересно да наблюдаваш как силни личности губят самообладание — каза му, без да спира да го милва по вратът му.
— Ти си много силно момче, и много нежно. Тази комбинация възбужда.
— Не съм тук, за да те възбуждам,Jong. — Тялото му жадуваше за него. — Тук съм, за да работя с теб.
— И с двете се справяш много добре. Кажи ми… — Гласът му се плъзгаше по кожата му нежно, както и пръстите. — Мислиш ли си за мен, когато си сам — вечер, в стаята си?
— Не.
Jong отново се усмихна. Макар че не го привлече по-близо до себе си,Kibum почувства как желанието затуптява в него. Не беше свикнал да въздържа страстта си, нямаше опит да го усеща като необходимост.
— Не те бива да лъжеш.
— Пак проявяваш нахалство, Jong.
— Аз пък си мисля за теб. — Пръстите му се плъзнаха към тила му и го обхванаха по-здраво. — Твърде много.
— Не го искам. — Гласът на Kibum беше слаб и това го уплаши. — Не, не искам да го правиш. — Поклати глава и се издърпа от него. — Няма да се получи.
— Защо?
— Защото… — заекна и още повече се уплаши. Никой досега не беше успял да му причини такова нещо. — Защото двамата търсим различни неща. Нужно ми е повече, отколкото си способен да ми дадеш. — Прокара ръка през косата си и разбра, че трябва да избяга. — Ще направя почивка. Можем да продължим след обяда.
Jong го изгледа как забързано излиза от стаята.
Прав е, разбира се, помисли си, загледан намръщено към затворената врата. Всичко, което казва, е съвсем разумно. Защо тогава не мога да спра да мисля за него? Заобиколи бюрото си и отново седна пред машината. Не би трябвало да ми харесва толкова. Облегна се назад и се опита да анализира онова, което изпитваше към Kibum. Защо го изпитва? Беше ли чисто физическо привличане? Ако е така, защо изведнъж усеща такова влечение към момче, което по нищо не прилича на другите, които беше пожелавал? И защо се хваща да мисли за него в най-невероятни моменти — докато се бръсне, по средата на някой параграф? Най-добре ще бъде просто да приеме чувствата си като физическо желание и да остави нещата така. Няма място за нищо друго. Прав е, заключи той. Няма да се получи.
Зае се отново със записките си, написа две изречения и изруга.
Докато притичваше през малкия салон към стаята си,Kibum забеляза Min A, седнала примерно на канапето да чете книга. Момичето вдигна поглед и очите и светнаха.
— Здрасти! — Kibum все още усещаше пулсирането на нервите и желанието в себе си. — Чупила си се?
— Днес е събота — отвърна Min A и му се усмихна неуверено.
— О! — Трябваше да е сляп, за да не забележи копнежа в очите на детето. Отхвърли собствените си проблеми и седна до Min A. — Какво четеш?
— „Брулени хълмове“.
— Сериозна работа — изрече Kibum и прелисти няколко страници, като загуби мястото, до което Min A беше стигнала.
— На твоите години четях комикси за Супермен. — Усмихна се и плъзна ръка по косите на момичето. — И още ги чета понякога. — Детето се взираше в него с някаква смесица от страхопочитание и копнеж. Kibum се наведе и я целуна по главата. — Min A — огледа синия и ленен костюм с панталони, — държиш ли много на този тоалет?
Min A също сведе поглед и отвърна със заекване:
— Аз… не знам.
— Имаш ли някакви нормални дрехи?
— Нормални дрехи? — повтори Min A.
— Нали знаеш, дънки,блузи тениски нещо с дупки,.
— Не, мисля, че не…
— Няма значение — усмихна се насреща й Kibum. — При всичките дрехи, които имаш, един костюм няма да ти липсва. Ела! — Изправи се, хвана Min A за ръката и я поведе към вътрешния двор.
— Къде отиваме?
Kibum сведе поглед към момичето.
— Отиваме да вземем маркуча от градинаря и да правим кални скулптури. Искам да видя дали можеш да се изцапаш. — Излязоха от къщата.
— Кални скулптури? — повтори Min A, докато заобикаляха покрай градината.
— Приеми го като артистично задание — предложи Kibum. — Като учебен експеримент.
— Не знам дали Choilei ще ти позволи да вземеш маркуч — предупреди го Min A.
— О, така ли? — усмихна се с предвкусвано удоволствие Kibum, докато приближаваха към градинаря. — Ще видим.
— Добър ден,господине Kibum,госпожице Min A — докосна козирката на шапката си Choilei и преустанови кастренето.
— Здравейте, господин Choilei — отправи му ослепителна усмивка Kibum. — Исках да ви кажа колко много се възхищавам от градината ви. Особено от азалиите. Ето тези — докосна едно от фуниевидните цветчета. — Кажете, тор от дъбови листа ли използвате?
Петнайсет минути по-късно Kibum вече имаше желания маркуч и съсредоточено майстореше кал зад шубрака с храсти.
— Откъде знаеш всичко това? — попита го Min A.
— Кое всичко?
— Откъде знаеш толкова много за цветята? Нали си антрополог.
— Мислиш ли, че водопроводчикът знае само как да монтира тръби и мивки? — усмихна и се той, развеселен от изписаното на лицето на момичето внимание.
— Ученето е нещо прекрасно, Min A. Няма нищо, което да не можеш да научиш, ако пожелаеш. — Спря водата от маркуча и клекна. — Какво искаш да направиш?
Min A предпазливо седна до него и докосна калта с върха на пръста си.
— Не знам как става.
Kibum се разсмя.
— Това не е киселина, миличка. — И зарови ръце чак до китките. — Кой би могъл да каже дали и Микеланджело не е започнал по този начин? Аз мисля да направя бюст на Jong. — Въздъхна с желание да не беше се появявал отново в мислите му. — Има много интересно лице, не мислиш ли
— Предполагам,но е малко стар — Като действаше все още предпазливо, Min A започна да събира калта на купчинка.
— О — сбърчи нос Kibum, — той е само с две години по-голям от мен, а аз съм почти юноша.
— Ти не си стар, Kibum — отново вдигна очи Min A. Погледът и изведнъж стана много напрегнат. — Не си достатъчно стар, за да ми бъдеш като майка,като баща,като приятел нали?
И в този миг Kibum се влюби. Сърцето му бе отдадено и нямаше връщане назад. Имаха нужда от нея.
— Не, Min A, не съм достатъчно стар, за да ти бъда майка,баща,приятел. — Гласът му бе нежен и изпълнен с разбиране. Когато момиченцето сведе очи,Kibum улови брадичката и с пръст и я повдигна. — И аз също имам нужда от приятел.
— Наистина ли?
Детето просто плачеше за обич, за внимание. Kibum усети прилив на гняв към Jong, докато обгръщаше лицето и в ръце.
— Наистина. — Видя как усмивката постепенно грейва по цялото лице на детето.
— Ще ми покажеш ли как да направя куче? — попита Min A и бръкна с ръце в калта.
Когато час по-късно поеха обратно към къщата, се кикотеха весело. Обувките им бяха целите полепнали в кал. Умът на Kibum беше по-ясен от много дни насам. Имам нужда от нея не по-малко, отколкото тя има нужда от мен, помисли си и сведе поглед към Min A. Засмя се и спря, за да повдигне зацапаното с кал лице на момичето.
— Красива си — каза и Kibum. Наведе се и я целуна по носа. — Обаче баба ти може и да не мисли така, затова по-добре върви горе и влизай в банята
— Тя е на събрание на някакъв комитет — поясни Min A и отново се разсмя, забелязвайки калта по бузите на Kibum. — Вечно е на събрания.
— Тогава не трябва да я безпокоим, нали така? — Kibum хвана ръката на Min A и отново тръгна напред.
 — Разбира се, не бива да я лъжеш. Ако баба ти те попита дали си правила кални скулптури зад рододендроните, трябва да и признаеш.
Min A отметна раздърпаните си коси зад ухото.
— Но тя никога не ме пита такива работи.
— Това опростява нещата, нали? — Отвори вратата на вътрешния двор. — Хареса ми кучето, което направи. Мисля, че имаш артистични заложби. — Докато прекосяваха тапицирания в брокат салон,Kibum потърси из джобовете си запалка. — Тази стая му късаше нервите.
— Повече ми хареса твоя бюст. Приличаше точно на… чичо Jong!
— Да, доста добре стана. — Kibum спря в началото на стълбите и бръкна в задния си джоб. — Знаеш ли, изглежда, никога нямам у себе си запалка, когато ми потрябва. Чудя се защо става така. — После забеляза смаяното изражение на Min A и погледна нагоре. — О, здравей, Jong — усмихна му се мило. — Имаш ли запалка?
Той бавно слезе по стълбите, като местеше поглед от момичето към момчето. Ленените панталони на Min A бяха целите мръсни. Косата и се беше измъкнала от лентата и висеше, опръскана с кал. Очите и се взираха в него от надлежно изпоцапаното и лице. Ръцете и бяха кафяви чак над китките. Същите бяха и на Kibum. Десетки логични обяснения изплуваха в ума му, но той ги отхвърляше. Ако не друго, през изминалите дни с Kibum беше разбрал, че при него трябва да се помисли първо за нелогичното.
— Какво, по дяволите, сте правили?
— Занимавахме се с овладяване на изкуството — безгрижно отвърна Kibum.
— Много образователно. — Хвана ръката на Min A и лекичко я стисна. — По-добре върви в банята, миличка.
Очите на Min A се преместиха от чичо и Jong към Kibum, после бързо изтича нагоре по стълбите и се скри.
— Овладяване на изкуството? — повтори Jong, загледан след племенницата си. После се извърна намръщено към Kibum. — Изглеждате все едно, че сте се търкаляли в кал.
— Не сме се търкаляли, Jong, творихме — отметна разрошените си коси от очите си. — Правихме кални скулптури. На Min A стана много добре.
— Кални скулптури? Играли сте в кал? Та ние дори нямаме кал.
— Направихме малко. Много е лесно. Взимаш само малко вода…
— За Бога, Kibum, знам формулата за правене на кал!
— Естествено, че знаеш, Jong. — Гласът му звучеше любезно и спокойно, но той долови насмешката в очите му. — Ти си интелигентен мъж.
Усети как търпението му се изпарява.
— Би ли се придържал към темата?
— Каква беше темата? — усмихна му се безгрижно и едва не се ухили доволно, когато видя как си поема дълбоко дъх.
— Калта, Kibum. Темата беше за калта.
— Ами почти няма какво друго да кажа по този въпрос. Каза, че знаеш как се прави.
Jong изруга и улови по-здраво парапета.
— Kibum, не смяташ ли, че е малко детинско зряло момче,като теб да поведе единайсетгодишно момиче, за да прекарат целия следобед в купчина кал?
Значи знаеш на колко години е, помисли си Kibum и го изгледа продължително.
— Ами, Jong, зависи.
— От какво?
— Дали искаш за племенница единайсетгодишно момиче, или четирийсетгодишен дребосък.
— За какво говориш, по дяволите? Дори и след като те поопознах, пак ми е трудно да следя мисълта ти.
— Детето се възпитава като в Средновековието, а ти си толкова заслепен от Kim Jonghyun, че изобщо не го забелязваш. Чете „Брулени хълмове“ и свири Моцарт.Чистичка е и кротка и не ти се бърка в живота.
— Само за момент! Задръж за малко.
— Да задържа за малко! — Гневът на Kibum имаше навик да избухва неочаквано. Отново отметна косата си. — Тя е само едно малко момиченце. Има нужда от теб, от някого. Кога за последен път си разговарял с нея?
— Не ставай смешен. Всеки ден разговарям с нея.
— Говориш с нея — яростно възрази Kibum. — Разликата е огромна.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че я пренебрегвам?
— Нищо не се опитвам да ти кажа. Казвам ти го. Ако не си искал да го чуеш, не трябваше да ме питаш.
— Тя никога не се е оплаквала.
— О, по дяволите! — рязко се извъртя Kibum, после отново се обърна към него.
 — Как може толкова умен мъж да говори такива глупости? Наистина ли си дотам безчувствен?
— Внимавай, Kibum — предупреди го той.
— Ако не искаш да те наричат глупак, не се дръж като такъв. — Вече не го интересуваше колко е ядосан. Собственият му гняв — чувството му за справедливост — ръководеше думите му.
 — Смяташ ли, че да имаш осигурен дом, храна и дрехи е достатъчно? Min A не е някакво домашно животинче, а дори и едно животинче има нужда от обич. Тя жадува за тях пред очите ти. А сега, ако ме извиниш, бих искал да измия тази кал от себе си.
Jong го улови за ръка, преди да успее да мине край него. Завъртя го обратно и го изтика към една от тоалетните в дъното на коридора. Без да проговори, той пусна чешмата и започна да се почиства.Jong не казваше нищо, докато думите му отекваха в главата му. През това време Kibum здравата се проклинаше.
Нямаше намерение да избухва така. Въпреки че наистина възнамеряваше да поговори с него за Min A, беше планирал да подходи към темата дипломатично и спокойно. Последното нещо, което му се искаше, беше да излее мислите си в поток от обиди. Винаги е бил на мнение, че колкото повече крещиш, толкова по-малко те чуват. Непрекъснато си напомняше да не проявява излишна емоционалност в отношенията си с Kim Jonghyun. И въпреки това продължаваше да го прави. Пое кърпата, която му подаде, и старателно подсуши ръцете си.
— Извинявай, Jong.
Очите му го наблюдаваха сериозно.
— За какво по-точно?
— По-точно за това, че ти крещях.
Jong бавно кимна с глава.
— Значи за начина на изразяване, а не за съдържанието — поясни и Kibum въздъхна тежко. Не е лесно момче.
— Правилно. Склонен съм да проявявам нетактичност. — Забеляза начина, по който върти кърпата в ръцете.
Чувства се неловко, отбеляза той, но няма да отстъпи. За момент, макар и неохотно, изпита възхищение.
— Защо не започнеш отначало? — предложи му на глас. — Без да крещиш.
— Добре. — Kibum изчака за момент, за да обмисли подхода си.
— Min A дойде да ми се представи вечерта, когато пристигнах. Видях безупречно облечено момиче с лъскави коси и изискани маниери. И отегчен поглед.
 Състраданието отново се пробуди при спомените.
— Не мога да приема отегчението, Jong — не и при дете, което има целия живот пред себе си. Това разби сърцето ми.
В гласа на Kibum отново се прокраднаха чувства, но това бяха друг вид емоции. Този път не ставаше дума за гняв. Убеждаваше го да види нещата през неговите очи.Jong се съмняваше, че изобщо си дава сметка за настойчивостта на погледа си.Kibum мислеше единствено за детето. Съпричастието му го развълнува. Още една изненада.
— Продължавай — подкани го Jong, когато замълча. — Кажи си всичко.
— Не е моя работа — отново усука кърпата в ръцете си Kibum.
— Имаш пълно право да ми го кажеш, но това с нищо няма да промени начина, по който се чувствам. Знам какво е да изгубиш родителите си — отхвърлянето, ужасното объркване. Имаш нужда от някой, който да ти помогне да проумееш всичко това, да запълниш празнотите, които дори не разбираш. Няма нищо по-съкрушително от загубата на хора, които обичаш и на които разчиташ. —Kibum пое дълбоко дъх. Казваше му повече, отколкото възнамеряваше, но едва ли би могъл да спре.
 — То не е нещо, от което се съвземаш за ден или за седмица.
— Много добре го знам, Kibum. Той беше мой брат.
Очите на Kibum потърсиха тези на Jong и откриха нещо съвсем неочаквано. Той също бе обичал дълбоко. Цялата му предпазливост се стопи. Протегна се, за да докосне ръката му.
— Тя има нужда от теб. Нищо не е като любовта на едно дете, Jong. Децата не поставят условия за чувствата си. Те просто дават. В това има някаква невинност, която губим, когато пораснем. Min A търси някой, когото отново да обича.
Jong сведе поглед към ръката, която лежеше върху неговата. Замислено я обърна и се вгледа в дланта и.
— Ти поставяш ли условия за чувствата си?
Погледът на Kibum остана спокоен.
— Щом веднъж ги дам, не.
— За момент го изгледа изпитателно, леко присвил очи.
— Ти наистина обичаш Min A, нали?
— Да, разбира се, че я обичам.
— Защо?
Kibum се взря в него с искрено объркване.
— Защо? — повтори Kibum. — Тя е дете, човешко същество. Как мога да не я обичам?
— Тя е детето на брат ми — тихо отвърна Jong, — а изглежда, че не съм я обичал достатъчно.
Трогнат, Kibum постави ръце на раменете му.
— Не. Да не разбираш и да не обичаш са две напълно различни неща.
Този простичък жест го развълнува.
— Винаги ли прощаваш толкова лесно?
Нещо в очите му накара сигналните лампички в главата на Kibum да засветят. Отново се приближаваше твърде близо до най-съкровената му същност. Веднъж проникне ли там, Kibum знаеше, че никога няма да се освободи от него.
— Не ме канонизирай, Jong — изрече предизвикателно. Това беше най-успешната му защита.
 — От мен ще излезе ужасен светец.
— Не са ти приятни комплиментите, а? — Kibum понечи да отдръпне ръцете си, но той постави своите отгоре им, за да ги задържи на раменете си.
— Обичам ги — възрази Kibum. — Кажи ми, че съм умен и направо ще се разтопя.
— О, комплименти за ума ти. Предполагам, че си свикнал с тях — усмихна се Jong.
 — От друга страна, ако реша да ти кажа, че си много сърдечен, много благородна личност, на която ми е трудно да устоя, ти ще го отхвърлиш.
— Не го прави, Jong. — Беше прекалено близо, а вратата ги отделяше от останалата част на къщата. — Лесно уязвим съм.
— Да — изгледа го някак странно, — това също е изненада.
Сведе устни, за да го целуне. При първия допир, усети как пръстите на Kibum се напрягат на раменете му. После се отпусна и се предаде. За втори път през този ден,  Kibum се влюби. Почувства отдаването на сърцето си като физическо усещане — този път болезнено. Ще те нарани, предупреждаваше го разумът му, но вече бе твърде късно.
— Миришеш на сапун — прошепна Jong, докато устните му блуждаеха по лицето му.
— А по носа ти има цяла дузина лунички. Желая те повече, отколкото някога съм пожелавал който и да е друг. — Гласът му звучеше пресипнало.
 — Дявол да те вземе, не мога да го разбера!
Когато устните му отново се върнаха на неговите, Kibum усети вкуса на гнева. Езикът му се забиваше все по-дълбоко, докато го притегляше още по-близо. За първи път в живота си Kibum отдаваше всичко — тяло, сърце, ум.
Ръцете на Jong го обгърнаха и той не оказа съпротива, а ги остави да се скитат на воля. Знаеше, че разумът много бързо ще се завърне. Притегли го по-близо в желанието си да се изпълни с усещането за него. Пръстите му се впиха в косата му, после надолу по мускулите на раменете и отново обратно. Искаше да усети силата му — сила, равностойна на неговата.
Jong плъзна и двете си ръце под блузата, за да улови гърдите му. Кожата му беше невъзможно мека — толкова мека и гореща като вътрешността на устата му. Чу го как стене, докато пръстите му докосваха зърната му. Знаеше, че е лудост, но не желаеше нищо друго, освен да го има. Желанието му го тласкаше така, както никога преди. Изкушаваше се да го повали на пода и да го обладае — бързо, грубо — и да свърши с това. Ще се върне ли после разумът? Ще стане ли животът му отново неговият собствен живот?
— Нуждая се от теб — изрече задъхано. — И това не ми харесва.
— Да — кимна Kibum, твърде добре разбирайки чувството му. — Нито пък на мен.
— Ами ако дойда в стаята ти тази вечер?
— Недей! — Kibum отметна с две ръце косата от лицето си. Трябва да помисли, но мисленето беше невъзможно, когато можеше единствено да чувства.
— Не сме готови, и двамата.
— Не съм сигурен дали вече имаме някакъв избор.
— Може би не. — Пое дълбоко дъх и усети, че започва да си възвръща равновесието.
 — Но защо засега да не се въздържим да влизаме заедно в баните?
Jong се разсмя  и улови лицето му в ръка. Досега не беше познавал друг човек, който така лесно да го разсмива.
— Наистина ли смяташ, че това ще помогне?
Kibum тръсна глава
— Не, боя се, че няма, но това е най-доброто, което мога да сторя в момента.

Чесно с това което пишеш мога още хиляда шотове да напиша за теб. Искам по-бързо некстаааааааааааа!!!!

Глава четвърта:Вечеря и билярд

Min A седеше на розовата сатенена покривка и наблюдаваше как Kibum си нанася някакъв крем по лицето.Козметичните продукти,които Kibum  имаше я изумиха.Приближи се и колебливо започна да ги докосва с пръсти.
— Кога смяташ, че ще бъда достатъчно голяма, за да се гримирам?
— Няма да е в близките две-три години — отвърна Kibum и взе един молив да подчертае очите си. — Но с това твое лице няма да имаш нужда от изкуствено разкрасяване.
Min A се наведе, за да погледне двете лица в огледалото.
— Но ти използваш, а си много по-красив от мен. Имаш кафяви очи.
— И котките имат — подхвърли Kibum и се усмихна. — Кафявите очи са много ефектни, особено при руси хора. Нищо не разбива повече мъжките сърца от чувствени кафяви очи и дълги мигли. Когато станеш на петнайсет, всички момчета ще са в краката ти. — Видя как Min A се усмихва и изчервява.
--Само не започвай да използваш чара си твърде рано — предупреди я Kibum и дръпна косата и. — И никакви пърхащи мигли тази вечер. Не мисля, че доктор Insung ще може да го понесе.
Min A се изкиска и седна на ръба на шезлонга.
— Баба казва, че доктор Insung е фин мъж с име в обществото.
— Обзалагам се — промърмори повече на себе си Kibum и взе един безцветен гланц. — Аз лично повече го възприемам като плюшено мече.
Min A затули устата си и вдигна очи към тавана.
— Kibum, говориш странни неща.
— Така ли мислиш? — Зае се да търси някаква липсваща четка. — Смятах го за съвсем точно описание. Целият е закръглен и някак си мекичак. Мечо Пух с очила. Виждала ли си четката ми?
Min A я вдигна от шезлонга и и му подаде.
— Все ме потупва по главата изрече с въздишка.
Kibum потисна усмивката и се опита да накара косата си да стои мирно.
— Не го прави нарочно. По-старите мъже, които са заклети ергени, почти винаги имат навик да потупват децата по главите. Всъщност не знаят какво друго да правят с тях. — Вдигна шишенцето с парфюм и пръсна лекичко към Min A. Беше му приятно да чува смеха на детето.
 — Да вървим да видим дали Пух вече е тук.
 Влязоха заедно в салона и след като забеляза Д-р Insung в другия край на стаята, Kibum погледна към Min A и  намигна заговорнически.
Застаналият до Insung Jong забеляза размяната на погледи и загуби нишката на разговора с приятеля си. Кога за последен път беше видял Min A да се усмихва така? Кога за последен път си беше направил труда да наблюдава? Усети мимолетно пробождане на чувство за вина. Даде си сметка, че като настойник не може да бъде упрекнат в нищо, но като заместител на баща и се беше провалил напълно. Време беше да се реваншира — пред нея и пред себе си.
Постави ръка на рамото на Insung, за да прекъсне обясненията му и после прекоси стаята да посрещне племенницата си.
— Ей, не бях подготвен за такива прелестни създания . — Повдигна с ръка брадичката на Min A и я разгледа. Доста красива е, установи с изненада. И доста по-голяма, отколкото смяташе.
— Скоро ще трябва да те заключа в стаята, ако искам да те запазя за себе си.
Очите на Min A се разшириха от изненада. Само този поглед беше достатъчен, за да се наругае, че я е приемал като даденост. Как е могъл да живее толкова време с нея и да не забележи? Докато я наблюдаваше, Min A вдигна объркано поглед към Kibum. За момент Jong бе обзет от паника, когато отново погледна към него. Дали не е твърде късно?
— О, чичо Jong! — Прочете сърцето на Min A в очите и.
Любов без условности. Почувства как нещо в него се разтваря.
— О, да — изрече тихо и докосна страната и. — Мисля, че ще те задържа.
— Min A — обади се от другия край на стаята Jiwon, — къде отиде възпитанието ти? Ела да поздравиш доктор Insung.
Min A се усмихна хитро към Kibum и отиде да изпълни заповедта на баба си.
— Е, Jong — мъчително преглътна Kibum и се прокашля. — Ама че си и ти!
Той се извърна към него и се усмихна.
— Плачеш ли, Kibum?
— Недей — тръсна глава Kibum и отново преглътна. — Ще се изложа.
За момент очите му стрелнаха Min A.
— На теб трябва да благодаря за това.
— О, не. Моля те! — още по-силно тръсна глава Kibum.
Пое ръката му и я поднесе към устните си.
— Да. Имам чувството, че трудно ще мога да изплатя този дълг. Любовта е била пред очите ми, а аз не съм я видял.
Погледна го внимателно и дълбоко въздъхна. И още не я виждаш, помисли си. Само че е малко по-сложно.
— Jong, освен ако не желаеш да докараш до припадък доктор Insung и майка ти или да съсипеш тази прекрасна носна кърпа, която си пъхнал в джобчето си, ще смениш темата и ще ми сипеш нещо за пиене.
— Добре — отново целуна пръстите му той. — Засега.
По време на кимчи салатата със скариди,райс тартара и шоко екзотиката, Д-р Insung атакуваше Kibum с въпроси относно науката антропология. Не беше в състояние, дори и при тази втора среща, да свърже Kim Kibum, чиито публикации беше чел, и на които се беше възхищавал, и интелигентното младо момче, което седеше насреща му.Той скачаше от една тема на друга, като от време на време изразяваше мисли, които просто го изумяваха. Тъй като добре познаваше Jong, веднага можа да забележи, че интересът на приятеля му към Kibum не е строго академичен. И тъй като Kibum беше пристигнал в дома на семейство Kim по негова препоръка, той се притесняваше. Дали всъщност не беше поставил проблем пред Jong, вместо да му помогне да намери разрешението?
Но познанията му в неговата област наистина бяха всеобхватни. Когато дойде време за десерта му,Insung вече се беше отпуснал.
— Антропологията не е психология — отговори Kibum на някаква негова забележка. — Като психолог, вие, доктор Insung, се опитвате да запазите културата постоянна величина и да изучавате мисълта и психиката. Като антрополог, аз се опитвам да запазя мисълта и психиката константни величини и да изследвам културата. Имам една хубава книга на тази тема. Може би ще искате да ви я дам да я прочетете.
— Да. — Думите му изглеждаха съвсем искрени и успокоиха съвестта му.
— Много ще ви бъда благодарен,г-н Kibum.
— Чудесно. Ако успея да я изровя, можете да я вземете още тази вечер. — Гребна още една лъжичка от десерта.
— Боя се, че всичко това е прекалено сложно за мен намеси се Jiwon и се усмихна мило на Insung, напълно пренебрегвайки Kibum.
— Вие, психолозите и антрополозите, силно ме впечатлявате с теориите и философиите си за живота.
— Стига, Jiwon, едва ли мога да мисля, че теориите ми са впечатляващи — скромно вметна Insung.
— Чудя се каква ли е философията за живота на Kibum — замислено изрече Jong и му отправи една от очарователните си усмивки.
— Сигурен съм, че всички непременно ще бъдем впечатлени.
Kibum облиза гърба на лъжицата си.
— От гледна точка на антрополога, Jong… — Замълча, за да вдигне чашата си с вино. — Животът е като мустаците — може да е прекрасен или ужасен, но винаги гъделичка.
Jong се разсмя, докато Insung отпиваше доста солидна глътка вино.
Половин час по-късно двамата мъже се усамотиха в стаята за игри. Jong подреждаше топките върху масата за билярд и слушаше доста смутените забележки на Insung по отношение на Kibum.
— Няма нужда да се безпокоиш, Insung — даде знак на доктора да започне.
 — Kibum ми дава всичко, от което се нуждая, и дори повече. Намирам за невероятни запасите от знания в този негов необикновен мозък.
— Точно в това е въпросът. — Insung нанесе началния удар и се намръщи. — Той е необикновен.
— Може би точно ние, останалите, сме необикновени — промърмори Jong. Откакто Kibum беше влязъл в живота му, вече в нищо не беше сигурен.
— Във всеки случай познава своята област, така както повечето хора знаят азбуката. — Зае позиция за удар. — Без него никога нямаше да постигна дълбочината, която искам. — Удари, вкара топката и се премести на следващата позиция. — И нещо повече, той е най-интригуващото момче, което някога съм срещал.
— Нали няма да се обвързваш с него в личен план?
— Полагам огромни усилия — намръщи се Jong, когато петата топка не попадна в дупката.
— Jong, една интимна връзка с него може да попречи на работата ти. Казах ти още когато прочетох бележките ти, че това е творба за наградата „Алмус“. Вече имаш нужния авторитет.
— Може би ще е по-разумно първо да довърша книгата и едва после да мисля за „Алмус“. Ти си наред, Sung — подкани го Jong.
Insung вкара две топки и пропусна третата. Докато удряше, внимателно обмисляше следващите си думи.
— Забелязвам, че си малко изнервен напоследък, Jong. Канех се да ти предложа ваканция, след като завършиш книгата.
Jong се усмихна и се наведе над масата, после нагласи щеката.
— Да не би да се опитваш да ме предпазиш от Kibum, Insung?
— Не бих го казал точно… по този начин — сопна му се той и се подпря на щеката.
 — Давам си сметка, че г-н Kibum е доста привлекателен, по един твърде необичаен начин. И е доста смущаващат.
— Хм, смущаващат — измърмори Jong. — Той просто те завладява. Не мога нищо да направя, а и не съм сигурен, че искам. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че той ми отвори някои врати, които не подозирах, че съм затворил пред себе си.
— Нали не си започнал да се увличаш… —Insung потърси точната дума
 — Емоционално?
— Дали съм влюбен в него? — навъси се Jong. Вкара деветата топка и отбеляза точките. — Нямам ни най-малка представа. Знам само, че го желая.
— Скъпо момче — започна Insung — сексът е… — Млъкна и се прокашля.
— Да? — подкани го Jong, без да успее да потисне усмивката си.
— Необходима част от живота — сковано довърши Insung.
— Изненадваш ме, Sung — усмихна се по-широко. — Твой ред е.
И двамата мъже погледнаха към вратата, която се отвори със замах.
— Господи, Jong, наистина трябва да поставиш упътване с маршрута — влетя вътре Kibum, понесъл дебела книга.
— Никога не съм виждал толкова много коридори. Книгата ви, доктор Insung.  Остави я на една маса и издуха бретона от очите си.
 — Да не съм нагазил в свещена територия?
Jong се подпря на щеката си. Защо всяка стая сякаш оживява, когато той влезе в нея?
— Щеше ли да има някакво значение? — попита го с усмивка.
— Разбира се, че не. Винаги нагазвам в свещената територия. Може ли да получа нещо за пиене?
— Вермут? Не съм се запасил с текила тук долу.
— Да, благодаря. — Вече бе зает с огледа на стаята. Беше просторна и свободна, с благодатно отсъствие на коприна и брокат. Дървеният паркет, за който беше предположил в салона, тук можеше да се види открит, а на прозорците имаше обикновени бамбукови щори. Беше безупречно чисто, но се забелязваха признаци на живот. В калаена поставка имаше наполовина изгоряла дебела свещ. На една лавица бяха струпани купчина плочи, една или две, от които бяха разместени.
— Тази стая ми харесва — изрече Kibum и се приближи до стъклена масичка, върху която имаше няколко примитивни глинени фигури. — Дори много — добави и пое чашата с вермут от Jong. — Благодаря. — Не беше сигурен защо одобрението му, му доставя такова удоволствие, но това беше факт.Kibum отметна глава, сякаш се опитваше да го види от нов ъгъл.
 — Това е твоя стая — изрече по-тихо. — Също както и кабинетът.
— Предполагам, че и така може да се каже.
— Добре — отпи от чашата си Kibum. — Започваш да ми харесваш, Jong. А почти ми се иска да не беше така.
— Изглежда, имаме един и същи проблем.
Kibum кимна и продължи нататък.
— Билярд, а? Не прекъсвайте заради мен. Само ще си допия питието и се връщам в лабиринта. — Отново огледа помещението. Това беше единствената стая в цялата къща, с изключение на кабинета, където се чувстваше добре.
 — Бих искал да поговорим за книгата, когато я прочетете, доктор Insung.
— Разбира се. — Усмивката му наистина е много очарователна, помисли си той. Може би ще искате да се присъедините към нас за една игричка, г-н Kibum — предложи му изненадващо и за самия себе си.
— Много мило от ваша страна — усмихна му се отново и видя как той изпъва раменете си. — Сигурен съм обаче, че играете със залози, нали?
— Не е необходимо — отвърна Insung.
— О, не бих искал да променяте правилата заради мен — отново отпи от чашата си Kibum и погледна една от щеките. — Какъв е залогът? Може би няма да е по силите ми.
— Убеден съм, че ще можем да го уредим, Kibum. — Jong замълча, за да запали пура. — Какво ще кажеш по един вон на топка?
— Вон на топка — повтори Kibum и се приближи до масата.
— Я да видим, колко имаме тук? — Присви очи и ги преброи. — Петнайсет. Предполагам, че ще мога да се справя. Как играете?
— Може би най-лесно ще е с ротация — отговори Jong и погледна към Insung.
— Отлично. — По-старият мъж се зае да търка щеката си с тебешир.
— Ротация — повтори Kibum и се усмихна, докато Insung му подаваше щеката си. — Какви са правилата?
— Целта е да се вкарат топките в джоба по реда на номерацията — обясни му Jong. Тази вечер носи обеца, отбеляза той. Малка сребърна халка, която отразява светлината. Уханието, което се излъчваше от Kibum, се долавяше дори през масата. Отново се върна към реалността.
— Или удряш следващата по ред в друга и вкарваш само нея или колкото е възможно повече. Удряш бялата топка в останалите, като започваш от най-ниския номер до най-високия. Целта е да изчистиш всички номерирани топки от масата.
— Разбирам. — Kibum огледа съсредоточено зеленото сукно и кимна.
 — Определено звучи съвсем просто, нали така?
— Ще се справите, г-н Kibum — галантно вметна Insung. — Искате ли първо да се упражните?
— Не, защо да не започнем направо? — отправи му поредната си усмивка.
— Кой е пръв?
— Може би вие ще направите първия удар. — После Insung продължи с добронамерено чувство, докато Jong отново подреждаше топките.
 — Просто ударете бялата топка в купчината. Каквото падне, е ваше.
— Благодаря, доктор Insung — приближи се към ъгъла на масата Kibum.
— Дръж щеката ето така — инструктира го Jong, като наместваше пръстите му.
 — Дръж я здраво, но я плъзни оттук. Виждаш ли?
— Да — погледна го през рамо. — Трябва да я забия в топката с номер едно, нали така?
— Това е единият от начините. — Би могъл да го целуне още сега, помисли си Jong, направо тук, и да докара Insung до апоплектичен удар. Усещаше аромата на косите му, както беше застанал над него, чувстваше гладката кожа на рамото му под ръката си.
— Няма да успея да ударя нищо по масата, ако продължаваш да ме гледаш така-- промърмори Kibum, — а и доктор Insung  вече се изчервява.
Jong отстъпи. Kibum изчака за момент, за да се успокои, и след това се наведе над масата и удари.
Вкара три топки от начален удар. Премести се покрай масата, зае позиция и удари отново. И още веднъж. Наклони се, присви очи, за да прецени ъгъла и уверено вкара следващата топка. Спря, за да натрие щеката си с тебешир, докато очите му обхождаха масата, за да определят най-добрата стратегия. В стаята цареше пълна тишина.
Взе чашата си, отпи набързо една глътка и отново се върна на работа. Чу се търкаляне и тропот на топки, после вика на Insung, когато Kibum  изпълни троен удар. Jong го наблюдаваше, докато той се концентрираше върху следващата цел. Подпрян на щеката, той се наслади на гледката, която Kibum представляваше, докато се протягаше над масата насреща му и забиваше следващата топка. Масата остана празна, след като изпрати две топки в джобовете в два противоположни ъгъла. Изправи се, потърка носа си с опакото на ръката и се усмихна на съперниците си.
— Я да видим, всяка игра е петнайсет вона, нали? Искаш ли този път ти да направиш началния удар, Insung?
Jong отметна глава и се разсмя.
— Току-що ни преметнаха, Insung — потупа го по рамото той.

Като състезателен тип , обичащ удоволстеието от победата мога само да протрия ръчички доволно, знаейки какво удволетворение се усеща от това да натриеш носа на някого. Наистина добра глава , мисля че е добре като забавяш работата с интимните им отношения. Направо чудесно! -бих казала. Чакам следващите с нетърпение!

vv написа:Чесно с това което пишеш мога още хиляда шотове да напиша за теб. Искам по-бързо некстаааааааааааа!!!!

Хмммммм тогава си чакам шотовете с Джин и Ви Джимин И Кукии.Не съм много нахална нали :44:

Не, не си. Но ще отнеме време. А новата глава ме разби.

Пуснах резюмето на новия фик под името ,,BTS: Моето малко сладурче".

Браво!!!този фик ме грабна..наистина много добре ти се получава :) и на мен ми допада,че не избързваш с отношенията им

Лелее...Как така бях изпуснала 2 части?
УНИКАЛНО е!
Определено ми харесва как се развива историята между тях..като някой любовен роман е, а аз ги обожавам...
Знаеш ли начинът ти на писане наистина ме кара да се радвам страшно много. А И отлично им описваш характерите..чудесно е! ПРЕКРАСНО!
Нямам търпение за некст...

Боже ти ме убиваш сериозно..малко, по-малко...Такава сладка смър обаче ;д Няма да ти правя комплименти за писането..мисля, че знаеш, че си страшно добра в това. И това ти фикче е също толкова завладяващо като миналото :3 просто прекрасно. Страшно много ти се радвам и чакам всяка следваща глава с нетърпение >.< <3

Уааааа искам некст! Този фик успя да ме грабне :3

Интересна и различна история,дано скоро да има некст :20: