Щом ти е по-лесно писането от говоренето очи в очи, добре дошъл/а!

Здрасти хора! Като се 'разхождам' из раздела ни "Да се запознаем'' забелязвам колко много от нашето семейство се наричат асоциални ( обяснение на думата от вики-то е тук , което не е задължително да пасва на заговорените от мен персонажи на 100%), което е главно заради това, че не им харесва, не успяват или ги дразни дирекният контакт с хора, или с други думи социализацията. 

Е, аз съм самият антоним на думата, след като съм много контактна и няма никой, който ще прескоча и ще искам да се запозная с всички наоколо. Да чуя какво харесват, защо го харесват и всичко изобщо! Имам си собствен принцип, за който видът на някой не играе никаква роля. Ще подходя мило и каквото получа обратно това ще получи в следствие и този срещу мен.  Сигурна съм, че всички вие искате единствено някой, който ще може да ви приеме такива каквито сте.

За съжаление не всички са така и тесногърдите хора винаги искат да паснат в обществото и не могат да живеят с по-различните, но по-трагично е това как се държат с тях. И никой не се замисля как тези, които биват сочени всъшност са много по-смели от тях за да бъдат, това което искат да са.

Тази тема тук е, за да ви изслушам вас, които не искате да се социализирате. Защо това е така? Какво сте изживели? Изобщо всичко, което искате да споделите- Сез е тук за вас! ^-^

Наясно съм с мотивите, много дори; именно за това създадох темата, за да мога да погледна по-надълбоко в нещата, стига хората да споделят. Знам, че това е мода от отминалите 8 години може би, където емотата и снимките на момичета с яко топирана коса в цвета на дъгата, и пиърсинги беше нещо голямо. И че има хора, които до момента се придържат към това, но дали наистина за внимание и различие, дали защото е на психологична основа, и дори се замислям, защо не може да има позитивни емота изобщо (това беше съвсем оффтопик, но не мога да си ограничка мислите, а те до това ме довеждат; именно пречупването на прототипите). На някои просто пък може да им харесва готиката, знам ли? Очевидно искам да узная.

Толерантна съм към всеки с хубава причина. И всъшност съм много позитивна и усмихната през цялото време, обичам да се запознавам с хора и да общувам, но и аз си имам моменти на свръх-раздразнение, където всяко ходещо и дори неживите ми лазят по нервите и ми инспирират вътрешният сериен, и се обличам в тъмни дрехи, които следователно в по-късните часове на деня усъзнавам, но не е ли така с всеки? Просто с някои е за по дълго, но това трябва ли винаги да бъде приемано като негативно? Черният цвят си е много щастлив, ако ме питаш.

Е, може да си инконгнито в тълпата; дори и социалната, но от мен не успя да избягаш, аз от началото те набелязах (ако това изобщо звучи правилно). И хубаво, че написа нещо тук, защото си мислех, че темата е прекалено лейм и искях да я изтрия, след като очевидно за такива анализи трябва по-професионален метод, нали? Но от друга страна, не мога да се възпра да попитам "Защо не?"... И следователно съм тук. И знам, че никой не обича тъпите еднообразни въпроси, чиито собственик не се е замислил особено преди да изстреля, което именно на моменти убива социалността.

И ми се иска от всичките приказки да успея да покажа на тези, които са различни (не че в днешно време това е рядкост, но все пак има 124235+ вида) за естетичноста по тяхно им разбиране, че има още много други варианти и може би да споделя раните на други, а трети да изслушам... Просто да си поговорим, не само за фикове и такива, а за нас самите.

Няма проблем да си такава каквато си, докато си щастлива и доволна от теб. За хората това поведение може да е грозно, но за мен си е един цвят от дъгата, защото каквото и да кажат всички имаме различни цветове, които понякога много са близки друг път адски различни, били то светли или тъмни, но това не е нещо негативно и съжалявам за тези, които не могат да го възприемат. 

Всеки си има собственно разбиране за нещата и понякога разбиранията са близки, и това поражда такива реплики, които биват популяризирани, чрез мързеливите, на които по-удобно им е да кажат просто "Съгласна съм с теб напълно", нали? 

Иска ми се да узная какво е било като са били малки тези хора, дали са били по-различни може би? И какво ще стане след 5 години, или 10 дали ще се променят и как...

Няма да стигна до вашия високо интелектуален начин на изразяване, но все пак - темата е интересна. ;д
 Асоциалното поведение наистина няма нищо общо с начина на обличане - т.нар. "емота" са просто тийнеджъри, които искат да се покажат на света като "различни". Няма нищо лошо в това да се открояваш от тълпата, но да стигаш до крайности (помня, че преди няколко години емотата се самонараняваха) само и само да паснеш на етикета, който сам си си лепнал, ми се струва прекалено.
 По мое мнение ако наистина страдаш, няма да искаш светът да те види напълно съкрушен, нали? Вярно е, че трябва да потърсиш помощ, но примерно да постваш снимка във фейсбук, където всички твои приятели етц могат да видят колко си "отчаян", за мен е просто търсене на внимание. Нечестно е спрямо тези, които наистина се борят с подобно емоционално разстройство, защото щом белезите по тялото им бъдат забелязани неволно, веднага ще бъдат заклеймени за "attention whores" дори да не са.
 Доста се отплеснах. =_= Та, по темата - аз лично не знам дали съм асоциална, тъй като мога без проблем (през повечето време) да общувам с хората... по интернет обаче. Когато съм лице в лице с човека просто съзнанието ми се изключва и всичко ми е бяло петно - не знам какво правя, какво казвам. А стане ли дума за плащане на сметки, ходене по магазини просто се разпадам. Трудно ми е да отида и да свърша дадена задача по простата причина, че ме е страх да не се изложа. Тревожността ми се е покачвала толкова, че съм получавала сърцебиене...
 Като цяло се страхувам от хората (от това какво си мислят за мен) ии избягвам да ги гледам в очите, докато говоря; страхувам се, че ме зяпат и ми се присмиват на ум заради външността (някои ще кажат, че е суета - ами не!). Има моменти, в които ми е приятно да съм сама без никого, но скоро осъзнавам колко самотна се чувствам и как се отдръпвам от приятелите си. Всичко, защото ме е страх, че съм като бреме за тях, че не ги интересувам и че са по-добре без мен. Не знам - асоциална ли съм? Май стана прекалено, а това не е място за изливане на душевни мъки рофл.

Добре дошла в разговора ни :Д. Както и ти разказваш от собствен опит вски си има/л някакъв проблем при среща очи в очи. Отдавна и аз много се притеснявах, особено ако говоря с обект на интереси или някой привлекателен от другия пол. И мъчейки се да се харесам съм се и излагала с някоя глупава дума или изречение (в моите мисли де хората понякога не правят от мухата слон както ние следователно в умовете си). Постепенно се свикнах като си изградих самоувереността и всичкото му, но пък си е нормално да ти забие по-бързо сърцето като имаш някой пред теб, който ти харесва. Иначе къде е вкусът на живота?
И аз имам страх от излагането, за това на касата винаги избягвам да броя стутинки и винаги бързам да се изпаря от там с нещото дето съм си купила, но иначе сто часа мога да се оглеждам из магазините. Понякога хората избягват заговарянето с мен, след като им изглеждам арогантна, въпреки че е само на външен вид, но пък се радвам защото понякога просто не мога да търпя хорските постотии, не че винаги говорят глупости де.
И аз имах моменти, където се страхувах от хорското мнение, имах си коплекси и още ги имам, но си ги превърнах в имперфектните ми перфекции. Сдобрих се със себе си и се приех такава каквато съм, игнорирайки 'дефектите' и нещата които не ми харесват, старая се да ги подобря и така си се харесвам повече и се чувствам добре в кожата си. Ако трябва да давам примери- гризях си ноктите от притеснение преди и се срамувах да си показвам ръцете, защото автоматично изглеждаха грозно, но сега си развявам маникюрите с кеф. Косата ми е ината, гъста и къдрава, а едно пубертетче трудно се справя с това; научих се да я успокоявам с специално масло и хубаво да я уформям с пяна; сега хората се обръщат след мен да ми огледат косата и все казват как искат такава. Веждите ми бяха така скапани в контраст с гъстата коса едни тънки, криви, дразнещи; научих се да ги подчертавам с грим. И още много... Отне ми време да го постигна, но така много по-добре си живея.Това са малки неща, но пък всеки голям проблем идва предимно от съвкупност малки.
Можеш и ти да хвърлиш първата стъпка, само си изброй 5 неща, които харесваш за теб и 5 които не, после се съсредоточи върху тези, които харесваш и всичко ще е много по-приятно.

Тази тема започва да ми е адски интересна! Да, интро- и екстровертите са по теорията на Юнг, но е хубаво и да споеменем, че един човек не може да е напълно и единствено екстроверт или интроверт, просто едната страна доминира според зависи обстоятелствата. Пример за това е как тук интровертите (грубо казано) се социализират, след като става дума за нещо, което ги интересува и така се показва и екстро страната. И именно това ме подтиква до въпроса, дали всъшност тези душички в сайта ни са интроверти или интересите им ги подтикват да са такива, подтискайки екстровертското?

Дори и такива, най-важното е това да не им пречи в настоящето и бъдещето; училище, работа, връзки. Много хора се отказват от граденето на връзки само защото не могат да се изразят правилно и другата страна или те нямат търпения да се обяснят, което знаем, че понякога е много досадно, но ако наистина искате да се изкажете трябва да опитате. Аз, лично, започвам да давам чалнати примери изпоредени на нижка и всичко свършва по-интересно. :Д

Стана ми доста интересно и реших да се включа и аз. Определено съм съгласна с мненията ви, но аз лично мисля, че повечето потребители във форума не са чак толкова асоциални или поне не в пълния смисъл на думата. Повечето хора тук са тийнове на различна възраст, тепърва влизащи или излизащи от пубертета и е нормално да се чувстват "отритнати" и "отделени". За мен лично да се наричат асоциални е твърде пресилено. Притеснението от общуване лице в лице с човек, срама и всичко останало е нещо съвсем обикновено, което с времето се преодолява. Аз самата съм на 16 години и също изпитвам притеснение от дадени неща. Да отида на лекар сама, да си платя сметката за телефона, а дори и да си поръчам кафе... Но колкото и притеснения да изпитвам от това да не се изложа например се опитвам да ги преодолявам. Имам приятели, верни или не, контактна съм, но определено общуването чрез социалните мрежи ми е доста по-лесно отколкото това очи в очи. В даден момент обаче дори с виртуалния приятел трябва да се срещнеш. И тогава отново всичко опира до социализацията. Мнението ми е, че всичко може да се преодолее с време и усилия. Знам, че има и много хора, при които наистина проблема се задълбочава, но това може да се дължи не само на липса на социализация...При тях проблемите "извират" от съвсем друго ядро и те не могат да се справят сами. Не знам до колко съм се вписала в темата, но просто реших да изразя мнение.

Minzyy написа:Определено съм съгласна с мненията ви, но аз лично мисля, че повечето потребители във форума не са чак толкова асоциални или поне не в пълния смисъл на думата. Повечето хора тук са тийнове на различна възраст, тепърва влизащи или излизащи от пубертета и е нормално да се чувстват "отритнати" и "отделени". За мен лично да се наричат асоциални е твърде пресилено.

 !!! Точно! В повечето случаи проблемът изобщо не е толкова голям, колкото ние, хората, си мислим. Ако сме по-притеснителни/срамежливи/интровертни, значи сме асоциални и имаме проблем; ако изпаднем в дупка и моментно отчаяние, значи сме в депресия. Не???
 Не разбирам защо повечето млади хора имат нуждата просто да възхваляват емоционалните/хранителните проблеми, като си приписват симптоми, които не съществуват? Пак се стига до проблема с търсенето на внимание. От мухата се прави слон - има голяма разлика между това да си срамежлив/притеснителен и това да не можеш да общуваш. Жалко, че малко от нас го осъзнават.
 Така де, не мисля, че на някого ще му е приятно да не може да върши задълженията си, защото го е страх да излезе; да трепери в автобуса от страх по пътя за училище. А, да, и най-лошото - да не може да каже на никого от страх, че ще го помислят за поредния търсач на внимание.
 Ето защо се обръщам към тези потребители, които си приписват асоциално поведение/психически разстройства и др. без основателна причина, спрете! Ужасно е, тъпо е и най-вече - когато си навивате на пръста, че имате здравословен проблем, рано или късно той се появява, тъй като мозъкът приема лъжата за истина и ще стане грозно. Неслучайна е поговорката "Лъжата, казана много пъти, става истина." Just let that sink in~~

Несъмнено онни (ако може да те наричам така) съм съгласна с всичко,което написа и сподели. Има много хора, при които по една или друга причина проблема се е развил и задълбочил, това е така несъмнено. Дори според мен другите, околните са виновни до голяма степен за състоянието им. Отхвърляйки ги един вид те ги подтикват към това асоциално състояние. Но! Има и много хора, който си преписват това поведение с една или друга цел. Срамежливостта, притеснението не са неоспорими симптоми за асоциално поведение. Несъмнено с тях се слага началото, но те съвсем не са „неизлечими"! Може ли момиче, което ходи на училище, има приятели, добро е в ученето и изобщо е напълно нормално, да каже че не може да се социализира само защото например са го отритнали от дадена групичка ученици или защото се притеснява да заговори непознат!? Според мен не! Това е преувеличаване  и донякъде е доста несправедливо към хората,които наистина имат такъв проблем!

Мимарин, благодаря ти за искренноста. Дори няма нужда за спойлер, тази тема тук е именно за това. Ако пък някой го изтълкува за ''просене на внимание'' си е негов собствен проблем. И след като до една степен разбирам проблема ти, нека споделя и моя. Той е именно това, че не могат да го намерят. Освен сегашният ми психолог, който е на по-високо ниво.

В ранното ми детство съм започнала да говоря на 9 месеца, турски без 'детският език', а като на по-голямо дете. На две години след започването ми на градина за 2 месеца съм усвоила и български плюс не-диалектният турски в турция. След IQ тест, който беше направен в детската ми градина искаха рано да ме запишат на училище с 5-6, но родителите ми отказват. Тогава общината прави проект за деца с висока интелигентност след теста, като им спонсорира уроци по англисйки, още помня първата си песен. В училище винаги съм била и все още съм, момичето което винаги говори в час и винаги разбира първа. Родителите ми се разведоха като бях на 5, а това, че някой ще ме съжали за това адски ме побъркваше. Отгледана съм при баба и дядо, след като баща ми работеше в по-голям град. Когато станах на 15 заявих, че училището ми ми е прекалено лесно и искам нещо по-трудно и в България с тази криза, исках нещо по-обещаващо, след като знаех че мога. Баща ми реши да ме изпрати в Германия. И оставих всичко, всички. Проблемът пак беше, че нямаше проблем, освен това че първо не можахме много да се разберем с майка ми, след като имам труден характер. Никой не можеше да види проблема, след като това момиче живееше добре, умаше хубави уценки, който успях учудваше всеки, но мен ме питайте какво ми беше тази първа година.
Миналата година като писахме матурите, след проверката им дойде екип, който ми направи интервю и IQ тест, след като забелязали начина ми, който бил прекалено различен. Оказа се че е коефицента ми е бил 138 и доста над нормалното. Поисках да го запазя за себе си, след като предполагаемата реакция на всички ми е дразнеща. Може би ни е в семейството, дядо ми е можел 5 езика инжиньор, мама може също 5, баба ми 4, баща ми е много добър по физика, другият ми дядо е много добър по история, география и политика, а аз имам всичко насъбрано. И вие можете ли да мислите без да използвате думи наум? Не мога да го обясня все още. 
Тогава беше момента, в който отидох на психолог, след като училището поиска и се съгласих.
Всичко му се стори нормално, пред него седеше момиче наконтено, нагримирано по правилен начин, спретнато до детайл, и може би странното беше, че преуспяваше и в училище, но после поиска да му донеса снимки и там той хвана нижката. Онова наконтено момиче, било такова още от детството си, когато дошло тука спряло всичките тези неща. Спряла да се гримира, да си прави косата, да се облича хубаво... какво да ви кажа педи две години съм била като призрак. Точно като изсъхнало и овяхнало цвете. Много се благодаря на близка приятелка, която успя да ме хвани за ръката и да ме върне към истинското ми аз, защото го бях загубила, но за останалия свят всичко изглеждаше нормално. И не е проблем, мога да кажа , не е болка за умиране. Намерих си изхода, правилният път, това е минало, а то се забравя и за това съм благодарна, че само с толкова се разминах. Дори и да ми има още нещо, то няма да го видите, никой няма.

Това настрана, имам сестра на 2 годинки и 5 месеца, а при нея проблема е в контраст с мене; говора. Както при теб Мимарин, тя не може изобщо да изговоря 'Р', що годе успява 'Ш', а със 'С' е както с Р. След като я заведохме на детски специалист казаха, че имала проблем със слуха и ми наговориха сумати глупости как детето това-онова, че чак 'можело' да ни я вземат и много ясно, че бяснах и излязох от там. Не може да не дадат на детето малка възможност, та колко много деца тук са така. Как бързат да й лепнат един етикет и 'готово'. Сега съм разпорила гугъл от търсене на методи и всичко, и няма да оставя просто да приеме това дето са й залепили.