A-Fan Fiction Bulgaria
За да използвате пълноценно целият форум и да можете да виждате и коментирате всички секции, е желателно да се регистрирате или да влезете във вече създаден от Вас профил!

OC: Просто една изповед

Go down

OC: Просто една изповед

Писане by Annabethy on Вто Дек 27, 2016 2:59 am

Жанр: angst, slight yaoi
Главни герои: просто две безименни момчета (не че нямах идеи за имената де, просто реших, че са ненужни (extra points ако някой успее да познае кои двама конкретни айдъли ми бяха в главата))
Няколо думички от мен: Е, за пореден път ме удари депресията и отново свърших, изписвайки чувствата си в кратка историйка, убивайки хора. А защо не?! Не ги убивам наистина... нали? Та... вътрешният ми интроверт и вътрешният ми творец водят голям спор, защото първият иска да се затвори в себе си и да си страда тихо, но вторият иска да сподели плодовете на своя труд... Е, търся развитие, така че реших да споделя творението си. Надявам се да ви хареса и, вземайки под предвид датата, весели празници!

П.С: С любезната критика на най-добрата ми приятелка: "По депресираща гей история не успя ли да измислиш" Как да не я обича човек...


    Той беше тихо дете. От онези, които не забелязваш сред останалите. Не седеше най-отзад в класната стая, но беше достатъчно тих, за да забравиш, че изобщо е там. Не участваше в групови разговори. Рядко говореше с останалите от класа, само когато някой му зададеше въпрос. Често беше сериозен, почти намръщен. Бях виждал няколко единични усмивки, винаги предизвикани от един единствен човек, срещнат между часовете. Тогава мислех, че е гаджето му. Много късно открих, истината.
    И все пак, макар да бяха редки, тези няколко усмивки, мярнати в училищния коридор едва-едва в бързината, бяха най-красивото нещо, което бях виждал. Широка усмивка, разкриваща бели равни зъбки, толкова искрена, че дори очите му се усмихваха, придобивайки формата на малки лунички върху лицето му. Усмивка толкова чиста и невинно щастлива, че от първия път, в който я видях, поисках да съм причината за нея. Исках и да я пазя от злото в света, което искаше да я изтрие... Нещо, което завинаги ще съжалявам, че не направих.
    Той беше обект на подигравки, на тормоз. Тих, кротък и срамежлив, беше перфектната мишена. Ежедневно в класната стая прехвърчаха подигравки за ръста му, за външния му вид, за поведението му. Всеки ден той бе нисък, дебел, грозен, глупав, а понякога дори и миризлив за останалата част от класа. И всеки ден виждах как тъгата го изяжда отвътре, погледът му потъмняваше все повече и повече. И все повече и повече в мен гореше желанието да се застъпя за него, да го защитя от грубите думи, безмилостните осъдителни погледи и студенината на света. Но така и не събрах смелост...
    Прекалено късно научих всичко, което се криеше зад тази тишина, зад това поведение, приемано от всички като надменно. И сам се бях досетил, че той е срамежлив. Но всичко отвъд това бях пропуснал. Той не говореше с никого, защото просто не знаеше за какво. Не знаеше каква част от себе си можеше да разкрие спокойно, без да бъде отхвърлен за това какъв е, поради което се затваряше изцяло. Искаше да участва в груповите разговори, но просто не смееше да се включи.
    Извън училище нещата не бяха много по-различни. Знаех, че танцува. Бях го виждал няколко пъти, и, честно, останах със зяпнала уста. Не знаех обаче,че дори там не можеше да се отпусне. Даваше всичко от себе си в танца,изразяваше се чрез него. Но с думите си не се оправяше. Дори и с групата танцьори не можеше да общува, защото те бяха голяма група, вече се познаваха. А той имаше проблем с големите групи хора.
    Погледнато реално, в живота му имаше не повече от петима души освен родителите му, с които той говореше спокойно, с които можеше да се отпусне, които наричаше свои приятели. И всъщност онзи човек от коридорите в училище... беше единственият от тези петима в онази сграда.
    Тази самота го изпълваше с тъга, с мъка. Мъката се събираше и натрупваше в него. Постепенно беше прераснала в депресия. Разяждаше го отвътре. Докарваше го до сълзи, а понякога просто до онзи тип празнота, когато дори сълзите не идват.
    Не можеше да сподели със семейството си. За тях той трябваше да бъде щстлив, доволен от живота. Той искаше да е такъв за тях. Не искаше да ги притеснява. По тази причина не искаше да говори и с психолог, въпреки че знаеше, че ще получи помощ. Психологът вероятно щеше да каже на родителите му.
    Депресията се задълбочаваше. Болката се увеличаваше. Непрестанните подигравки на класа и постоянната изолираност му въздействаха все повече и повече. Докато отчаянието му не достихна връхната си точка.
    Не напразно казах, че съжалявам колко късно разбрах всичко това. И че завинаги ще съжалявам. Научих всичко това от една бележка. Бележка, закачена на едно дърво в двора на училището. На същото дърво, на което, вързано на здраво въже през врата, висеше неговото тяло.
    Онзи ден все още е запечатан я паметта ми като вчера. Обикновено пристигах в училище късно и този път не бе изключение. Когато пристигнах, в двора се беше събрала голяма тълпа. Всички бяха паникьосани. С известни усилилия успях да си пробия път до онова, около което се бяха събрали всички. И целият ми свят се срути.
    След това нещата се размазват. Помня, че стоях до тялото му. Държах студените ръце, шепнех името му. Сълзи замъгляваха зрението ми. После започнах да крещя. Първо името му. Надявах се на чудо, молех се той всъщност да е добре, това да не е истинско. След това крещях срещу всички, които го бяха докарали до тук. Онези, които го бяха игнорирали, които го бяха обиждали, които го бяха притискали. Накрая, когато вече бях останал без глас, насочих гнева срещу самия себе си. За това, че никога не го защитих, не му показах какво значи за мен.
    След това в продължение на месеци това беше най-обсъжданата тема в училище, а дори и в града. Момчето, което се промъкнало в училището през нощта и се самоубило от депресия, породена от самота. И другото момче, което прекарало целия ден плачейки до дървото, на което онзи се обесил.
    До дървото поставиха малка плоча. Там оставиха и бележката. Трябваше да бъде напомняне до какво може да доведе тормозът в училище и извън него. Трябваше да бъде призив към учениците да не изолират никого. Не че постигна нещо особено.
    Както винаги, когато някой умре, беше организирано погребение. Дълго се двоумях дали да отида. Нямаше да понеса да видя още веднъж мъртвото му тяло. Но и не понесох да не го видя за последен път. Този път не плаках. Използвах момента, за да се извиня на родителите му. Според думите им нямах вина за случилото се, но едва ли наистина мислеха изцяло така. А и дори да го мислеха, аз знаех, че съм виновен. Можех да променя нещата, стига само да бях събрал смелост.
    Оттогава мина много време. Всъщност петнадесет години. Аз така и не успях да продължа напред. Въпреки, че аз не бях голяма част от неговия живот, той беше огромна част от моя. Не успях и няма да мога да преодолея вината си пред него. Нито пък любовта си. Завинаги ще си остана онзи страхливец, който не успя да каже на единствения човек, който някога, макар и несъзнателно, бе имал значение за него, колко е важен всъщност.
    Сигурно се чудите защо споделям всичко това с вас... Тези мисли изпълват главата ми всеки ден, но с какво днес е по специално? Днес се навършват точно петнадесет години от онзи ден, в който видях тялото му, висящо от клона на училищното дърво. Днес ще посетя гроба му за точно тридесети път след погребението. Ходя само на годишнините от смъртта и на рождените му дни. Не мога да понеса повече от това. Не мога да се изправя пред студената мраморна плоча, украсена с неговата снимка, да гледам лицето му, завинаги замръзнало на седемнадесет години, с една от онези редки невинни усмивки, които винаги ме оставяха без дъх. Не мога да си наложа това мъчение.
    Вече става време да тръгвам. Ще напусна малкия си празен апартамент, ще купя красив букет от бели лилии - любимото му цвете, ще отида до гроба му, ще му кажа за пореден път онова, което трябваше да му кажа толкова по-рано, въпреки че вътре в себе си ще знам, че вече е безсмислено, ще постоя малко в тишината на смъртта, а после ще си тръгна. Ще се прибера вкъщи, ще се напия и под въздействието на алкохола ще пусна сълзите си на свобода.
    Знам го, защото това се повтаря всеки път. Защото аз така и не успях да кажа каквото трябваше навреме, а след това така и не успях да продължа. Защото аз съм просто един страхливец.
avatar
Annabethy

Cancer
Брой мнения : 68
Точки : 391
Join date : 08.06.2015
Години : 17
Местожителство : Варна

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите